— Тогава защо не е спасил Холи? — попитах аз и с това си спечелих враждебен поглед. Все пак се успокоих да науча, че Анна си е пак предишната.
— Холи вече беше мъртва, когато я намерихме, благодарение на твоята любима приятелка. Кал може да лекува само живите, но не може да възкресява мъртвите. Никой не може.
— О, така ли? — казах аз глуповато, но Анна вече говореше с Елодия.
— Родителите й ще дойдат утре — обяви г-жа Касноф — и предполагам, ще може да се върне на училище след зимната ваканция.
— Тя каза ли нещо — попита Елодия. — Спомена ли кой го е направил?
Г-жа Касноф се намръщи леко.
— На този етап не. Искам да ви призова да запазите предположенията си за себе си и да не разпространявате слухове, свързани с този инцидент. Тези неща са много сериозни и последното, което ни трябва, е масова паника.
Елодия отвори уста, но красноречивият поглед на г-жа Касноф я отказа да споделя каквото и да й е било на ум.
— Добре, а сега моля всички по леглата. Ще продължим с обсъждането на случилото се утре сутрин.
Седемнадесета глава
Влязох в стаята си и заварих Джена, клекнала до прозореца с глава, подпряна на коленете.
— Джена?
Тя не ме погледна.
— Всичко това се случва отново. Точно както с Холи. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи. — Когато видях да носят Частън… беше съвсем същото. Дупките във врата й, резките по китките… всичко. Единствената разлика беше в цвета на кожата. Частън беше бяла, а Холи… почти сива… когато я… изнесоха от… — Тя не успя да продължи.
Седнах на леглото си близо до нея и сложих ръка на рамото й.
— Хей, ти не си виновна.
Тя ме погледна, а очите й бяха изпълнени с гняв.
— Да, но всички си го мислят. Всички до един ме смятат за някакво кръвосмучещо чудовище. — Тя се изправи. — Сякаш съм искала да стана такава — промърмори тя тихо и започна да хвърля дрехите от гардероба си на леглото. — Сякаш съм искала да идвам в това скапано училище.
— Джен! — започнах аз, но тя ме прекъсна.
— Мразя да съм тук! — изрева тя. — Мразя да ходя на тъпи уроци като „История на вещиците от деветнайсети век“. Боже, хиляди пъти предпочитам алгебрата или нещо подобно. Искам да ям нормален обяд. Да ходя на работа след училище и накрая да имам абитуриентски бал.
С хлипане тя седна на леглото си и когато всичкият й гняв се изпари, прошепна:
— Не искам да съм вампир.
После избухна в сълзи и зарови лицето си в тениската, която държеше.
Огледах се и за пръв път всичко розово наоколо не ми изглеждаше весело и приятно, а просто тъжно. Изглеждаше така, сякаш Джена е положила усилия, за да запази живота си такъв, какъвто е бил преди. Понякога е много по-добре да не казваш нищо и сега ми се струваше, че беше един от тези моменти. Седнах до нея и я погалих по косата, както направи майка ми в деня, когато разбрах, че ще ме изпратят тук.
След известно време Джена се успокои и се облегна на възглавницата си.
— Тя беше толкова мила с мен — започна да разказва тя. — Аманда.
Не беше нужно да питам коя е Аманда. Беше ми ясно, че ми разказва как е станала вампир.
— Това беше най-същественото. Не толкова, че беше красива, умна и забавна. И тези неща са важни, но отношението й към мен беше това, което ме грабна. Никой преди не ми е обръщал толкова внимание. Когато ми каза каква е и че иска да бъде с мен вечно, аз просто не повярвах. Не го вярвах, докато не усетих зъбите й върху кожата си.
Тя замълча за кратко и в стаята настъпи пълна тишина. Чуваше се единствено шумоленето от листата на дъбовете навън, разклатени от вечерния бриз.
— Когато се извърши Промяната, беше… невероятно. Почувствах се пълна и… и просто добре, разбираш ли?
Сякаш животът ми се превърна в сън. Тези две нощи с нея бяха най-голямото щастие в живота ми. И после я убиха.
— Кой?
Погледите ни се срещнаха. Отражението ми в очите й изглеждаше доста бледо.
— Окото на Бога — отвърна тя и моментално ме побиха тръпки. — Бяха двама. Промъкнаха се в хотела, където се криехме, и я пронизаха с кол, докато спеше. Тя се събуди и започна… започна да крещи и се наложи и двамата да я държат здраво. Аз побягнах и в продължение на три дни се крих в градини и шубраци. В един момент вече не издържах от глад и откраднах малко храна от някакъв магазин. В момента, в който сложих кексчето в устата си, имах чувството, че ще умра. Сдъвках го най-много два пъти, преди да го изплюя. После… — тя затвори очи и си пое дълбоко въздух. — После шефът на магазина ме намери на паркинга. Видя опаковката и започна да крещи, че ще извика полиция. И тогава…