Без колебание хванах Джена и я натиках в гардероба, а после по най-бързия начин взех чаршафите й и ги сложих в процепа на прозореца, за да не влиза светлина.
Джена плачеше, но поне не пискаше от болка вече.
— Какво стана? — извиках през вратата.
— Кръвният ми камък, който ме пази от светлината — изхлипа тя, — няма го!
Изтичах до леглото и надникнах отдолу. Казах си, че може просто да е паднал. Може верижката да се е скъсала или се е закачила на възглавницата.
Искаше ми се да е едно от тези неща.
Махнах всичко от леглото, проверих дори под матрака и в дървената му скара, но камъка го нямаше.
Изведнъж в мен се надигна гняв.
— Почакай ме тук — извиках на Джена.
— Все едно мога да забягна на някъде — отвърна тя, а аз излязох с решителна крачка.
В коридора имаше няколко момичета. Разпознах една — Лора Харис от класа ми по Магическа еволюция. Очите й се разшириха щом ме видя.
Спрях пред вратата на Елодия и почуках. Тя отвори и аз нахълтах.
— Къде е?
— Къде е кое?
Забелязах, че има сенки под очите.
— Кръвният камък на Джена. Знам, че си го взела, така че кажи къде е.
Очите на Елодия проблеснаха.
— Изобщо не съм пипала глупавия й кръвен камък. Но и да бях, щеше да е напълно справедливо, предвид какво направи снощи на Частън.
— Не е направила нищо на Частън, а ти можеше да я убиеш — изкрещях аз.
— Ако тя не е нападнала Частън, тогава кой е бил? — попита Елодия, повишавайки глас.
Фини нишки светлина проблясваха по кожата й, а косата й пукаше леко, като наелектризирана. Усещах магическата си сила да трепти като втори пулс.
— Може би демонът, който сте се опитали да възкресите? — отвърнах аз остро.
Елодия направи гримаса на отвращение.
— Както вече казах снощи, ако бяхме направили подобно нещо, г-жа Касноф щеше да научи. Всички щяха да научат.
— Какво става?
В стаята влезе Анна, косата й беше мокра и държеше хавлиена кърпа в ръка.
— Софи смята, че сме взели скапания кръвен камък на вампирката — обясни Елодия.
— Какво? Това е нелепо — възкликна Анна, но гласът й издаде, че се преструва.
Затворих очи и се концентрирах върху магията. После си представих ясно камъка на Джена и казах ясно:
— Кръвен камък!
Елодия завъртя очи, но в този момент се чу писклив звук и едно от чекмеджетата в шкафа на Анна се отвори. Кръвният камък изскочи от него и проблесна леко, след което се приземи в ръката ми.
За миг на лицето на Елодия се изписа изненада, но бързо изчезна.
— Е, получи това, за което дойде, а сега си тръгвай.
Анна беше забила поглед в земята. Искаше ми се да кажа нещо язвително, което да я накара да се срамува от това, което е направила, но в крайна сметка прецених, че не си заслужава.
Когато се върнах в стаята си, риданията на Джена бяха намалели до обикновено подсмърчане. Открехнах лекичко вратата на гардероба и й подадох камъка. Щом го сложи на врата си, тя излезе от гардероба и седна на леглото си, придържайки изгорената си ръка. Седнах до нея.
— Трябва да идеш да те прегледат.
Тя кимна. Очите й все още бяха червени и влажни.
— Елодия и Анна ли бяха?
— Да. Всъщност само Анна. Според мен Елодия не знаеше, но не мисля, че би се възпротивила.
Джена въздъхна отчаяно. Аз протегнах ръка и я погалих по косата.
— Трябва да разкажеш за това на г-жа Касноф.
— Не — отвърна тя. — Няма начин.
— Джена, можеха да те убият — настоях аз.
Тя се изправи и дръпна одеялото към себе си.
— Това само ще влоши нещата. Ще напомни на всички колко различни са вампирите от вас. Че мястото ми не е тук.
— Джена — започнах аз.
— Казах стига, Софи! — изстреля тя и ми обърна гръб.
— Но ти си пострадала…
Тогава тя се обърна към мен, очите й бяха кърваво червени, а на лицето й беше изписан неконтролируем гняв. Кучешките й зъби бяха неестествено удължени и тя ме стисна за раменете. В нея нямаше нищо от момичето, което познавах.
Само чудовище.
Извиках от ужас и болка и тя рязко ме пусна. Коленете ми поддадоха и се строполих на пода.
— О, Боже мой, Софи, толкова съжалявам! Добре ли си? Понякога като съм под стрес… — по бузите й се стичаха сълзи. — Никога не бих те наранила — оправдаваше се тя.