Не бях сигурна дали мога да кажа нещо, затова просто кимнах.
— Момичета, всичко наред ли е?
Джена се обърна и погледна през рамо. Г-жа Касноф стоеше на вратата ни с проницаемо изражение.
— Да, всичко е наред — казах аз и се изправих. — Просто се подхлъзнах, а Джена, ъ-ъ… ми помагаше да се изправя.
— Разбирам — отвърна г-жа Касноф. Тя ни огледа внимателно, а после продължи. — Джена, ако нямаш нищо против, искам да поговорим за малко.
— Разбира се — отвърна Джена с глас, който беше всичко друго, но не и уверен.
Изчаках ги да излязат, след което седнах на леглото на Джена. Раменете ме боляха от хватката й.
Седях така разтривайки раменете си, а миризмата от изгорената плът на Джена изпълваше ноздрите ми.
И се замислих.
Осемнадесета глава
След седмица все още нямаше никакво подобрение. Никой не беше чул и дума за Частън, така че Джена продължаваше да бъде заподозрян номер едно.
След вечеря отново бях в мазето с Арчър. За четвърти път бяхме тук и работата ни вече ставаше нещо като рутина. Първите няколко минути просто описвахме предметите по лавиците. Поне половината от тези, които бяхме описали миналия път, се бяха преместили, така че най-напред трябваше да ги подредим. След това спирахме за почивка и да си побъбрим. Разговорите ни всъщност се изразяваха в общи неща и обичайните заяждания, което не беше толкова странно. С Арчър нямахме почти нищо друго общо, освен липсата на братя и сестри. Той е отраснал в много богато семейство с голяма къща на крайбрежието в Мейн. Ние с майка ми сме живели къде ли не — от малка колибка до стая в хотел. Но аз все още очаквах с нетърпение разговорите ни. Даже си мислех със съжаление за момента, в който наказанието ни вече ще е приключило и няма да се налага да идваме заедно в мазето.
Арчър беше седнал на обичайното си място до стълбите, а аз се бях покачила на едно бюро.
Той посочи с пръст купчината празни и покрити с прахоляк буркани в ъгъла на помещението. Два от тях се издигнаха във въздуха, завъртяха се няколко пъти и се превърнаха в кутийки със сода. Той махна с ръка в моята посока и едната от тях се насочи право към мен. Хванах я и с изненада установих колко е студена.
— Впечатлена съм — казах и наистина го мислех.
Той просто ми кимна вместо „благодаря“.
— Мда, мога да превърна буркан в сода. Нека светът да трепери пред моята мощ!
— Е, поне показва, че все още имаш някакви способности.
Той ме изгледа изненадано.
— Какво означава това?
Мамка му.
— Аз… ъ-ъ… просто… някои хора смятат, че си си тръгнал миналата година, защото си искал да се отървеш от магическите си сили.
Предполагах, че е чувал многократно всички тези слухове, но сега изглеждаше много изненадан.
— Хм, значи така си мислят някои, а?
— Все пак много добре знаят, че не е вярно — опитах се да замажа положението набързо. — Нали всички те видяха да спираш Джъстин още първия ден.
Усмивка потрепна по ъгълчетата на устата му.
— „Лошо куче“.
Завъртях очи с досада, но не можех да не се засмея и аз.
— Я млъквай. Е, къде все пак си ходил?
Той вдигна рамене и подпря лакти на коленете си.
— Просто ми трябваше почивка. Не е нещо нечувано. Съветът понякога се държи така, сякаш няма да те пуснат да излезеш от тук за нищо на света, но всъщност са склонни да ти дадат почивка, ако ги помолиш. Предполагам са преценили, че ми е необходима, особено след случката с Холи.
— Да, сигурно е така.
Но споменаването на Холи ме накара да се замисля отново за Частън. Родителите й дойдоха да я вземат още на другия ден след нападението. Бяха прекарали в кабинета на г-жа Касноф повече от два часа, преди тя да дойде и да повика Джена.
Когато Джена се върна обратно в стаята, не каза нито дума, просто легна на леглото си и се загледа в тавана.
Явно внезапната промяна в настроението ми е била очевидна, защото Арчър ме попита:
— Джена добре ли е? Забелязах, че я нямаше на вечеря днес.
Въздъхнах и се облегнах назад.
— Не е добре. Няма да ходи на училище, както и на обяд и на вечеря. Едва става от леглото. Не знам какво са й казали на тази среща, но това, че са я повикали, оставя всички с впечатлението, че несъмнено е виновна.
— Да, Елодия е много разстроена.