Избягвах да си навличам допълнителни проблеми с Ванди, въпреки че тя направи Арчър мой постоянен партньор в упражненията по самозащита. Може би се е надявала, че ще вземе да ме убие по невнимание. Но дори това не беше кой знае колко лошо, въпреки че да съм принудена да прекарам толкова време близо до него, си е вид мъчение. В интерес на истината, колкото повече време прекарвахме в сортиране на разни предмети в мазето или в опити да блокираме заклинанията си и да се защитаваме един от друг, толкова повече имах усещането, че чувствата ми него се задълбочават и се превръщат в нещо, което не ми се искаше да назовавам на този етап. Не беше само това, че е готин. Макар че не мога да отрека, това беше една голяма част от всичко. Начинът, по който прекарваше ръка през косата си, по който ме гледаше, сякаш му беше наистина интересно да говори с мен. Начинът, по който изглеждаха очите му, когато се смееше на шегите ми и че изобщо се смееше на тях!
И колкото повече го опознавах, толкова по-сбъркано ми изглеждаше, че ходи с Елодия. Заклеваше се, че в нея има много повече, отколкото човек може да види на пръв поглед, но единствените неща, които бях чувала да говори за два месеца, бяха заклинания, които правят косата ти по-блестяща и кожата — по-сияйна и гладка. Дори есето й при Лорд Байрон беше на тема как физическата красота повлиява силата на магьосницата, понеже й дава по-лесен достъп до хората. Беше просто нелепо. Сега, когато стоя зад нея в часа по Магическа еволюция, не мога да не завъртя очи с досада, защото тя не спира да дърдори на Анна за роклята, която смята да си измисли за годишния бал по случай Вси Светии след две седмици.
— Повечето хора смятат, че червенокосите не могат да носят розово — не млъкваше тя, — но всъщност много зависи от нюанса на самото розово. Най-добре би се получило с много светло или много наситено розово. Но електриково розовото, например, би било пълна трагедия.
Тази последна част беше казана на висок глас, по повод облеклото на Джена. Тя стоеше зад мен и въпреки че не даваше вид да се е засегнала, видях как пръстите й се прокраднаха към розовата линия на бретона й. Сбутах я с лакът.
— Не ги слушай тези отвратителни кучки.
— Бихте ли повторили, г-це Мерсер?
Вдигнах поглед и забелязах г-ца Ийст да стои точно до бюрото ми с ръка на хълбока. Тя беше една от най — сексапилните учителки в „Хеката“. С Джена се шегувахме, че има вид на злата господарка. Беше много слаба и винаги носеше тъмната си коса, вързана назад на стегната опашка. Черните й дрехи и изключително високите токчета допълваха тази визия. Но като всички учители тук, тя също беше оперирана от чувство за хумор.
Аз се усмихнах плахо и замънках.
— Ъ-ъ… казах кеф на бучки.
Всички се разсмяха, с изключение на Елодия и Анна, които най-вероятно се бяха досетили какво точно съм казала и по чий адрес, затова просто ме изгледаха злобно.
Устните на г-ца Ийст едва потрепнаха с ъгълчетата си, което беше опит за намръщване. Предполагам, че прекаленото гримасничене я притеснява, понеже може да й докара бръчки.
— Не знам какво ви е заинтригувало толкова, г-це Мерсер, но искам да ви напомня, че не обичам да ме прекъсват по време на час…
— Аз не съм ви прекъсвала — прекъснах я аз.
Този път тя се намръщи малко по-осезаемо, явно наистина я бях подразнила.
— Щом имаш толкова много за казване, нека да ти дам възможност. Напиши есе за различните класове вещици, с размер две хиляди думи. За утре.
Както винаги, устата ми действа светкавично, без да даде на ума шанс да я спре.
— Какво? Това е адски нечестно!
— А сега можеш да напуснеш часа ми. И когато се върнеш, бъди така добра да носиш есето. Приготви си и едно извинение.
Станах и започнах да си събирам нещата под съчувствения поглед на Джена и подсмихването на Елодия и Анна. Едва се сдържах да не затръшна вратата на излизане.
Погледнах часовника си и видях, че разполагам с четирийсет минути до следващия час, така че се качих до стаята, за да оставя учебниците си, и после излязох малко на въздух.
Беше един от онези прекрасни дни, които могат да се случат само през октомври. Небето беше наситено синьо. Дърветата — предимно зелени, с по някое оранжево листо тук-там. Подухваше нежен, благоуханен ветрец, достатъчно хладен, че да се наложи да облека яке. И макар част от мен да негодуваше срещу несправедливостта да бъда изгонена от час по този начин, аз се радвах на свободата си тук в този момент. Може би трябваше да използвам времето, за да пиша глупавото есе, но не ми се бързаше толкова.