Точно преди да направя нещо по-глупаво, например да разперя ръце и да се затичам по поляната, пеейки припева на „Цветовете на вятъра“ от „Покахонтас“, чух глас зад себе си.
— Защо не си в час?
Обърнах се и видях градинаря Кал да стои зад мен. Изглеждаше като дървар с дочените си панталони и карирана риза. Този път дори носеше огромна брадва в лявата си ръка. Смъртоносното оръжие проблясваше, леко опряно в ботуша му.
Не знам как съм изглеждала, гледайки ококорено брадвата му, но сигурно е било нещо подобно на Елмър Фъд, когато Бъгс Бъни се беше преоблякъл като момиче.
Сигурно не бях много далеч от предположенията си, понеже Кал, изглежда, едва сдържа смеха си, а после вдигна брадвата и я подпря на рамо.
— Спокойно, не съм някой психар.
— Сигурна съм — изтърсих аз. — Ти си онзи пич, портиерът лечител.
— Градинар.
От двата пъти, когато съм го виждала, бях останала с впечатление, че е някой здравеняк — неандерталец. Беше доста едър, а в комбинация с русата си коса изглеждаше като типичния футболен нападател от някой средностатистически гимназиален отбор. Да не говорим, че не съм го чувала да казва повече от три думи. Но може пък да има неща в него, които са ми убягнали.
— Щом можеш да лекуваш с едно докосване, защо работиш тук… нещо като Хагрид… или каквото е там?
Той се усмихна и забелязах, че зъбите му са перфектно бели и равни. Какво става тук? Дори персоналът изглеждаше като съставен от модели „Abercrobie&Fitch“.
— Не трябва ли да си някъде, където да лекуваш нуждаещите се, вместо тук да се занимаваш със скубане на треви и чат-пат да закърпваш по някой ученик?
Той вдигна рамене.
— Когато завърших „Хеката“ миналата година, предложих услугите си на Съвета. Те прецениха, че талантът ми ще бъде най-полезен тук, където да защитавам най-скъпото им съкровище. Вас.
Имаше нещо… как да кажа, лично, в начина, по който го каза, и сякаш усетих порив да избухна в кикот и да се изчервя. Но се сдържах. Вече имам едно нещастно влюбване. Няма сега да хукна да съблазнявам градинаря, за Бога!
Може би и той осъзна, че репликата му е прозвучала някак особено, защото се закашля.
— Исках да кажа, всички вас. Учениците.
— Да, точно така.
— Както и да е. Сега, ако обичаш, се върни в часа по Портрети на феи от осемнайсети век във Франция или какъвто там урок точно пропускаш в момента.
Скръстих ръце, защото започвах да се дразня, а също и защото ме попиха тръпки от студения вятър.
— Всъщност ме изгониха от час. По Магическа еволюция, при г-ца Ийст.
Той изсумтя.
— Боже, наказание в мазето за цял срок, сега и изгонване от час…
— Говори ми, говори ми. Явно има нещо в мен, което дразни всички учители в това училище.
За моя изненада Кал поклати глава.
— Не мисля, че е това.
В далечината чух как звънецът би. Знаех, че трябва да побързам, за да стигна навреме за часа при Байрон, но исках да чуя какво ще ми каже Кал.
— Какво имаш предвид?
— Погледни на нещата от тяхна гледна точка, Софи. Баща ти е председател на Съвета. Всички тук се притесняват да не изглежда, сякаш те толерират. Така че явно се престарават малко и отиват в другата крайност. Разбираш ли?
Просто кимнах. Защо ли не съм изненадана да открия още едно нещо, от което си патя заради баща си.
— Добре ли си? — попита Кал и леко наклони глава.
— Да — отвърнах аз, може би малко по-ведро, отколкото се чувствах реално. Сигурно съм прозвучала лигаво като някоя мажоретка. — Да — повторих, този път с малко по-нормален тон. — Трябва да тръгвам, за да не закъснея.
Минах набързо покрай него, като за малко не се блъснах в рамото му.
Боже, огромен е като дъб, мислех си, докато ускорявах крачка.
В крайна сметка все пак закъснях за час, заради което не само получих мъмрене, но и наказание да напиша есе от пет страници, в което да разнищя причините за моята чутовна мудност.
— Мисля, че ми трябва заклинание за писане на домашни — прошепнах на Джена, докато сядах.
Тя просто вдигна рамене вяло и продължи да си рисува лица в тетрадката.
Не можех да не забележа, че тези лица приличаха поразително на Холи и Частън.
Двадесета глава