По-късно същата вечер седнах да напиша есето при г-ца Ийст, докато Арчър описваше магическите предмети в мазето. Другото есе при Лорд Байрон вече го бях написала в последния час по Класификация на зооморфите. Учителят, г-н Фъргюсън, беше влюбен в собствения си глас, така че рядко обръщаше внимание с какво се занимаваме по време на часа. С Джена обикновено си пишехме бележки по цял час, но този път явно се беше посветила на самосъжалението и драскаше в тетрадката си.
С Арчър бяхме стигнали до този етап, че едва успявахме да опишем и десет предмета, преди да изтече времето. Ванди не казваше нищо, което само потвърди подозренията ми, че цялата работа е само за да стоим заключени в мазето три пъти в седмицата. А и самата работа беше напълно безсмислена, предвид че повечето предмети не бяха по местата си следващия път. Така че прекарвахме времето си в приказки. Откакто Джена се беше потопила изцяло в басейна на самосъжалението, Арчър оставаше единственият ми приятел. Елодия и Анна се бяха отказали да ме присъединяват към тяхното сборище и от това, което дочух, в момента търсели бели магьосници. Сигурен знак, че в очите им съм паднала до невъзможни низини. Казвах си, че изобщо не ми пука, но истината беше, че животът в „Хеката“ минаваше доста самотно за мен.
— Мислиш ли, че учителите са толкова строги с мен заради баща ми? — попитах Арчър, вдигайки поглед.
— Възможно е — отвърна той и се настани на един рафт. — Магьосниците имат много голямо его. Не всички са особено големи фенове на баща ти, а Касноф не иска останалите родители да си мислят, че се ползваш със специално отношение само защото си дъщеря на този, който на практика им е крал. — Той повдигна вежди. — Това пък те прави Принцеса.
Завъртях очи.
— О, да. Само почакай да излъскам короната си и съм готова.
— О, стига, Мерсер. Мисля, че от теб би станала чудесна кралица. Вече си овладяла сълзливостта до съвършенство.
— Не съм сълзлива! — почти изкрещях аз.
Той се облегна на лакти и по лицето му пробяга подигравателна усмивка.
— Хайде, моля те. В първия ден, в който те срещнах, ти вече беше покрита със слой от вечен лед.
— Само защото ти се държа като тъпанар — отвърнах аз. — Каза ми, че съм скапана вещица.
— Ами ти направи нещо много тъпо — засмя се той.
И понеже това вече беше станало традиционната ни шега, двамата в един глас казахме „Лошо куче!“ и се разсмяхме.
— Ти просто не си свикнал да попадаш на жени, които не припадат по теб, сякаш си вокалист на бой група или нещо такова — изтърсих аз, когато смехът затихна.
Бързо върнах поглед към есето си и погледнах Арчър чак когато осъзнах, че доста време не е казал нищо.
Той ме гледаше с тънка усмивка и странен блясък в очите.
— А ти защо си изключение?
— Моля?
— Е, според казаното от теб, всичко жени си падали по мен. Защо не и ти? Не съм твой тип ли?
Поех си дълбоко дъх и се надявах той да не забележи вълнението ми. Странни моменти като този започваха да се случват твърде често с нас. Може да е заради многото време, което прекарвахме заедно насаме в мазето, или заради близостта на телата ни по време на тренировки. Така или иначе започна да ми прави впечатление как отношенията ни се промениха в някаква степен. Ни най-малко не се заблуждавах, че той си пада по мен, но флиртуването определено намерило място в общата картинка. Това ме караше да се чувствам странно и доста неуверена на моменти.
— Не — отвърнах най-после, полагайки усилия да налучкам верния тон. — Винаги съм си падала по по-затворени типове. Арогантните красавци не ми въздействат особено.
— Значи смяташ, че съм красавец?
— О, я млъквай!
Трябваше спешно да сменя темата.
— Ами твоето семейство?
Той се огледа сепнато.
— Какво?
— Семейството ти. Какво е отношението им към баща ми?
Той веднага отмести поглед и вдигна едва забележимо рамене, но аз забелязах, че нещо не е наред.
— Семейството ми стои на страна от политиката.
Той се изправи и започна да подрежда предметите.
— Да си виждала случайно Вампирски зъб: Д. Фросели?
Поклатих глава.
Върнах се към есето си и се запитах какво ли съм казала, че Арчър така се подразни. Сега се замислих, че през последните шест седмици, които прекарахме заедно в мазето, той почти нищо не спомена за семейството си. Преди не ми е правило особено впечатление, но след като знаех, че не иска да говори за това, умирах от любопитство.