Запитах се дали Джена би могла да знае нещо за неговото минало, но после бързо се отказах от тази идея. Тя едва говореше с когото и да било и си имаше достатъчно собствени проблеми на главата. Последното нещо, което й трябваше, бе да я занимавам с любовните си трепети.
Почти бях привършила есето, когато Ванди дойде да ни отключи. Реших останалото да го допиша утре сутринта преди часа.
Тръгнах към стаята си, но докато минавах покрай леко открехнатата врата на Елодия, дочух нежния глас на Анна да казва:
— Е, аз бих била много подозрителна, ако ставаше дума за моето гадже.
Спрях се отвън и чух Елодия да отвръща:
— И аз бих била, ако тя не беше такава смотанячка. Повярвай ми, ако Арчър трябваше да е затворен в мазето с кое да е момиче, хиляди пъти бих предпочела това да е именно Софи Мерсер. Арчър изобщо не би я погледнал.
Странно. Знаех, че той не си пада по мен, но да го чуя от устата на друг човек ми беше много, много неприятно.
— Тя има големи цици — каза Анна.
Елодия изсумтя в отговор.
— Моля ти се, Анна. Големите цици не са достатъчни, за да компенсират това, че е ниска и невзрачна. И с тази коса!
Въпреки, че не можех да я видя, съвсем ясно си представях мимиките й. Междувременно започна сериозно да ми се повдига. Знаех, че трябва просто да подмина, но не можех да спра да слушам. Запитах се защо винаги искаме да чуем какво другите казват за нас, дори това да са ужасни неща. А Елодия не казваше нищо, което вече да не ми е известно. Аз наистина бях ниска и невзрачна и имах ужасна коса. Казвала съм си същите неща много пъти. Защо тогава ми потичат сълзите?
— Да, но Арчър е странен — каза Анна. — Не помниш ли колко гадно се държеше с теб миналата година? Точно той те наричаше „куха кифла“ или нещо подобно. Или пък беше тъпа…
— Това вече е минало, Анна — скастри я Елодия рязко и аз за малко да се разсмея.
Значи Арчър някога е бил с всичкия си. Но какво се е променило? Дали Елодия наистина има „неподозирани дълбини“, както Арчър се беше изразил? Понеже аз до момента не бях открила нищо дълбоко в нея.
— Както и да е, дори Арчър да е полудял до толкова, че да се забърка със Софи, след бала за Вси Светии и през ум няма да му мине да погледне друга.
— Защо?
— Решила съм да му се отдам.
О, гадост. Кой говори така? Защо не каза „Да ме дам да откъсне цветето ми“ или „Да вземе ключа от моята девственост“? Или нещо друго, също толкова глупаво.
Но Анна, разбира се, изписука:
— О, Боже мой! Това е толкова романтично!
Елодия се разкикоти, което изглеждаше много странно. Момичета като нея би трябвало да кудкудякат.
— Така е, нали?
Определено бях чула достатъчно, затова се изнизах на пръсти и влязох в стаята си.
Както обикновено, заварих Джена свита на леглото, завита с електриково розовата си завивка. Така стоеше по цял ден напоследък, преструвайки се на заспала, за да не говоря с нея.
Обикновено се съобразявам и не й досаждам с разговори. Но тази вечер седнах на леглото й рязко, за да го раздрусам.
— Познай какво подслушах току-що? — изчуруликах нетърпеливо.
Тя отмести едното ъгълче на одеялото и примига срещу мен.
— Какво?
Предадох й диалога между Анна и Елодия, като завърших с:
— Можеш ли да си представиш — „Да му се отдам“?! Ъх! Какво толкова трудно има да кажеш просто секс?
Бях удостоено с лека усмивка.
— Това е много глупаво — каза Джена.
— Адски глупаво — съгласих се аз.
— Споменаха ли нещо за Частън?
— Ъ-ъ… не — отвърнах с изненада. — Поне аз не чух. Но нали г-жа Касноф на вечеря каза, че Частън е добре, почива на Ривиерата с родителите си и ще се върне следващата година.
— Просто не мога да повярвам, че си дърдорят за момчета, докато една от тяхното сборище е мъртва, а втората едва не умря преди три седмици.
— Ами така е, те са плиткомозъчни и гадни. Не че това е някаква новина.
— Именно.
Съблякох се и набързо надянах пижамата, която майка ми изпрати миналата седмица. Беше памучна, бяла, с нарисувани по нея малки сини вещички, яздещи метли. Предполагам, че това е нейният начин да ми каже, че съжалява за спора ни. Аз също съжалявах и се обадих да й го кажа лично. Много е приятно да сме отново в добри отношения.