— Олеле, наистина съм ти контузила рамената — възкликна Джена и се изправи в леглото.
— О, това ли? Не е кой знае какво. Даже вече не ме боли.
Но все още ме наболяваше.
Очите на Джена изглеждаха така, сякаш всеки момент ще заплаче.
— Ужасно съжалявам за това, Софи. Просто бях толкова бясна, че… понякога губя контрол.
Ледена тръпка мина по гръбнака ми, но се опитах да я игнорирам.
Джена ми беше приятелка. Да, вярно е, че ме нападна, но също така веднага ме пусна.
Но ти си й приятелка. А Частън определено не беше. А кой знае за Холи?
Не. Няма да мисля за това.
Реших да се пошегувам, за да прогоня тези мисли.
— Над какво губиш контрол? Над пикочния си мехур? Тогава може би имаш нужда от преглед. Аз определено не възнамерявам да ти сменям чаршафите.
— Ах, тии… Не си добре — изсмя се Джена.
— Ти да не би да си!
През следващите няколко часа си говорехме и се опитвахме да учим по Магическа еволюция. През цялото време Джена изглеждаше и се държеше почти като преди.
— Хайде, лека нощ, Джена — казах аз, когато светлините най-после изгаснаха.
— Лека, Софи.
Взирах се в тавана, а главата ми беше пълна с най-различни мисли. Арчър, Елодия и Анна, Джена, разговорът с Кал до езерото. Унесох се, чудейки се дали Арчър подозира, че му предстои да получи ключа към девствеността на Елодия.
Не знам кое време е било, но се събудих и открих момичето със зелената жилетка да стои до леглото ми. Сърцето ми скочи право в гърлото, бях сигурна, че сънувам, че няма начин това да е истина.
Изведнъж тя въздъхна гневно и каза с типичен британски акцент:
— Софи Мерсер! Толкова ми беше трудно.
Двадесет и първа глава
Седнах в леглото и примигнах невярващо.
Това беше момичето, което видях още в първия си ден тук, но сега не изглеждаше като дух, а съвсем като от плът и кръв.
— Е, — попита тя и повдигна перфектната си вежда. — Идваш или не?
Хвърлих бърз поглед към Джена. Не че нещо се виждаше в тази тъмница, но по звука от дишането й можех да се уверя, че все още спи.
Момичето проследи погледа ми.
— О, не се тревожи за нея — каза тя и махна пренебрежително с ръка. — Тя няма да се събуди и да задейства алармата. Никой няма да го направи. Погрижила съм се за това.
Преди да успея да я попитам какво има предвид, тя се завъртя и се понесе към вратата.
Аз стоях като вцепенена, а тя ми подвикваше от прага:
— О, за Бога! София, да тръгваме!
Беше ми пределно ясно, че да следваш дух е Много Лоша Идея. Цялото ми тяло го нашепваше. Чувствах кожата си опъната, а стомахът ми беше на топка. Но се усетих, че без да мисля, отметнах завивките си, грабнах якето от облегалката на стола и я настигнах точно в началото на стълбището.
— Чудесно — каза тя. — Имаме страшно много работа, а не разполагаме с кой знае колко много време.
— Коя си ти? — прошепнах аз.
Тя ме стрелна с раздразнен поглед.
— Казах ти, не е нужно да шептиш. Никой не може да ни чуе.
Тя се изправи насред стълбището, отметна глава назад и се развика с пълно гърло:
— Касноф! Ванди! София Мерсер е напуснала стаята си посред нощ и се размотава с някакъв дуууууух!
Инстинктивно зашътках уплашено.
Но точно както тя обеща, нямаше никакъв знак, че е била чута. Единственият звук беше тиктакането на стария часовник в главното фоайе, а също и собственото ми учестено дишане.
— Виждаш ли? — каза тя и се обърна към мен с широка усмивка. — Погрижила съм се за всичко. Така че нека да тръгваме.
Тя се затича и преди да усетя, бяхме навън. Нощта беше хладна, а тревата влажна и жвакаше неприятно под краката ми. Погледнах надолу, за да се уверя, че това наистина е трева, и забелязах, че краката ми хвърляха странна зелена сянка, въпреки че дори нямаше луна.
Обърнах се и погледнах към сградата на училището. Тя беше обвита в балон от блещукащо зелено сияние. Балонът непрекъснато се движеше, като хвърляше отблясъци. Никога не бях виждала такова нещо, дори не съм чела, че е възможно да съществува подобна магия.
— Впечатляващо, нали? — каза момичето самодоволно. — Това е обикновена магия за заспиване, която прави жертвите изцяло нечувствителни към заобикалящия ги свят за поне четири часа. Аз просто я… уголемих малко.