Никак не ми хареса начина, по който каза жертвите.
— А те, те са добре, нали?
— О, нищо им няма — отвърна тя. — Просто си спят. Като в приказките.
— Но… но г-жа Касноф е сложила защитни заклинания във всяко ъгълче на това място. Не може някой просто да дойде и да направи толкова силна магия.
— Аз мога — отвърна момичето и хвана ръката ми.
Беше точно толкова плътна и реална, колкото и моята. Със сигурност г-жа Касноф ми каза, че духовете не могат да ни докосват. Но преди да успея да попитам каквото и да било, момичето започна да ме дърпа към поляната.
— Почакай. Никъде не отивам с теб, докато не ми кажеш коя си и какво правиш тук. И защо ме следеше?
— О, София. Надявах се, че си малко по-прозорлива. Не е ли очевидно коя съм?
Разгледах роклята й, с дължина до коленете, и яркозелената жилетка. Косата й беше къдрава и хваната назад с няколко фиби. Погледнах надолу и видях, че носеше отвратителни кафяви обувки. Стана ми малко мъчно за нея. Дух или не, никой не заслужава да се носи във вечността с грозни обувки.
После я погледнах в очите. Бяха големи и раздалечени и въпреки слабата зеленикава светлина, която се отразяваше в тях, можех със сигурност да кажа, че са сини.
Точно като моите.
Британски акцент, дрехи като то четирийсетте години и с очи като моите.
— Алис?! — възкликнах аз и сърцето ми скочи в гърлото.
Тя се усмихна широко.
— Браво! А сега просто ела с мен и…
— Чакай, чакай — възразих аз и се хванах за главата. — Значи ти си духът на моята прабаба?
Тя отново ми хвърли раздразнен поглед.
— Да.
— И какво правиш тук, защо ме следиш?
— Не те следя — отвърна тя разпалено. — Явявам ти се. Докато не беше готова за това, но ето, че вече си. Положих много усилия, за да се добера до теб, София. Сега може ли да приключим с празните приказки и да се заемем за работа?
Оставих се да ме завлече най-вече защото се страхувах, че може да ме цапардоса, ако се съпротивлявам. Но също така и защото бях адски любопитна. Все пак колко често се случва духът на нечия прабаба да го измъкне от леглото посред нощ?
Отдалечавахме се от училището по посока на хълма, който водеше към спортния салон. Зачудих се дали не ме води там на тренировка, но след като го подминахме, завихме наляво и тръгнахме директно към гората.
Никога не съм била в горите около „Хеката“ и за това си има много основателна причина — те са зловещи като самия ад. А през нощта този ефект се усилваше още повече. С единия си крак настъпих някакъв камък и изтръпнах. А когато нещо меко се отърка в бузата ми, направо изписках.
Чух как Алис измърмори някакви неразбираеми думи и изведнъж пред нас се появи кълбо от светлина. Толкова силно, че трябваше да закрия очи. Алис измърмори още нещо и кълбото се издигна нагоре на няколко метра, като разпръскваше светлина във всички посоки.
Може би си мислите, че светлината е направила гората по-малко зловеща? Нищо подобно. Даже точно обратното. Сега сенките на дърветата се движеха по земята, а някъде зад храстите мярнах блясъка на животинско око. Стигнахме до пресъхнало корито на поток и за моя изненада Алис грациозно слезе в него.
Аз я последвах, не толкова грациозно, защото бързах да отлепя крака от земята. Камъните ми убиваха и сякаш накъдето и да се обърнех, имаше тъмни хралупи и огромни коренища, навити като черва на гигантски животни. Накрая просто стиснах ръката на Алис и затворих очи. Вървяхме така, докато тя внезапно спря.
Отворих очи и моментално си пожелах да не бях го правила. Пред мен имаше малка желязна ограда, с петна от ръжда. Зад нея видях шест надгробни камъка. Четири бяха леко наклонени и обрасли с мъх, а останалите два стояха изправени и бели като кост.
И надгробните камъни ми въздействаха достатъчно, но имаше и нещо друго, заради което сърцето ми скочи направо в гърлото, а устата ми се изпълни с металическия вкус на страха.
Статуята беше висока около два метра, може би малко повече. Беше ангел, направен от сив камък, крилете му бяха разперени. Бяха толкова старателно издялани, че можеше да се различи всяко отделно перо. Робата му сякаш се развяваше на несъществуващия вятър. В едната си ръка държеше меч. Дръжката беше направена от същия камък, както и самия ангел, но острието беше от някакво черно стъкло, което хвърляше отблясъци. Другата ръка на ангела беше протегната напред, сякаш предупреждаваше някого да стои настрана. Лицето му изразяваше такава непоколебима мощ и властност, че в сравнение с него, г-жа Касноф изглеждаше като срамежлива девойка.