Този ангел ми изглеждаше много познат и веднага се досетих, че е същият от рисунката върху прозореца на входа на Замъка. Ангелът, който прогонил от Рая магическите същества.
— Какво… — започнах аз, но се закашлях. — Какво е това място?
Алис се взираше в ангела с лека усмивка.
— Тайна — отвърна тя.
Потръпнах и загърнах якето си по-плътно. Искаше ми се да я попитам какво има предвид с това, но изражението на лицето й ми подсказваше, че едва ли щях да получа отговор.
Доколкото си спомням, в брошурата на „Хеката“ пишеше, че едно от най-строгите правила е никога да не се ходи в горите. Мислех си, че е просто е опасно или нещо такова.
Но явно е нещо друго.
Внезапно появилият се вятър разклати клоните на дърветата и накара листата им да зашумолят, а зъбите ми да затракат. Защо не си обух обувки, мислех си раздразнено, докато търках босите си крака един в друг.
— Ето — каза Алис и посочи с пръст надолу.
Усетих някакъв допир и на краката ми се появиха най-напред бели чорапи, а след това и любимите ми плюшени червени пантофи. Бях убедена, че в момента се намират на дъното на гардероба ми във Върмонт.
— Как го направи?
Но Алис просто се усмихна загадъчно.
И после, без никакво предупреждение, тя размаха рязко ръка във въздуха.
Усетих пронизващ вятър, който ме събори. Тупнах на земята със звучното „Ооооох!“.
— Какво беше това? — попитах аз преди да се изправя.
— Това — отвърна тя гневно, — беше удивително просто заклинание за атака, което трябваше да си в състояние да блокираш.
Гледах я шокирано. Наистина можех да блокирам това заклинание. Едно от малкото неща, които научих, тренирайки с Арчър в часовете по Самоотбрана. Но така изневиделица и от собствената ми прабаба беше твърде объркващо и не бях подготвена за реакция.
— Как можех да го блокирам, като нямах никаква представа, че се каниш да ме атакуваш? — отвърнах гневно.
Алис се доближи до мен и ми подаде ръка да се изправя. Не я хванах, от една страна, защото бях прекалено ядосана, от друга, защото Алис изглеждаше не повече от четиридесет килограма и най-вероятно щяхме да паднем заедно.
— Би трябвало да можеш да усетиш какво се каня да направя, София. Някой с твоите способности винаги може да предусети атака.
— Хм, така ли стана? — попитах аз, изтупвайки мръсотията и боровите иглички от задните си части. — Нещо като в „Междузвездни войни“? Трябва да усещам, когато има смущение в Силата?
Сега беше ред на Алис да примига объркано насреща ми.
Двадесета и втора глава
— Добре, но защо бих поискала подобно нещо? — попитах през смях. — Не знам абсолютно нищо за магическото общество и съм пълна скръб като вещица.
Вятърът силно задуха в лицето ми. През размятащите се кичури коса видях как Алис замахва с ръка към мен. Косата се отдръпна от лицето ми и се скупчи на нещо като кок върху главата ми. Толкова стегнат, че очите ми се насълзиха.
— София, — каза ми Алис с тон, какъвто обикновено използват майките, за да потушат истерична криза при малко дете. — Само си мислиш, че си пълна скръб.
Изразът „пълна скръб“ прозвуча странно от устата на дама от класата на Алис и ме накара да се усмихна. Тя явно го е приела за добър знак, защото ме хвана за ръка. Кожата й беше нежна на допир, но леденостудена.
— София, ти си надарена с извънредна мощ. Просто си в неравностойно положение, защото си израснала при хора. Ако получиш правилно обучение и насоки, можеш да отвееш онези момичета… как ги наричате с твоята нечистокръвна приятелка?
— Джена не е нечистокръвна — възразих аз, но тя не ми обърна внимание.
— Може да си много, много по-силна от която и да е от тях. А аз мога да те науча на това.
— Но защо? — попитах аз.
Тя отново се засмя загадъчно и потупа ръката ми. Макар да знаех, че Алис е починала на осемнайсет, което я прави само с две години по-голяма от мен, потупването й съдържаше топлотата и възрастта на баба. А след като съм прекарала цял живот, в който имах единствено майка, това доста ми допадна.
— Защото си от моята кръв — отвърна тя. — Защото заслужаваш да си по-добра. Да се превърнеш в това, за което си родена.