Не знаех как да отговоря на тези думи. Дали да стана председател на Съвета е това, за което съм родена? Замислих се за старата си мечта да притежавам окултен магазин, в който да чета книги, да подреждам свещи и да нося дълга виолетова туника. Всичко това сега ми изглеждаше много далечно, дори, да призная, малко глупаво.
Изведнъж си представих Елодия, Анна и Частън, които се носеха във въздуха със светещи лица. Изглеждаха като богини и въпреки че тази мисъл ме плашеше, донякъде им завиждах. Възможно ли е да е вярно, че мога да стана по-силна от тях?
Алис се засмя.
— О, ти си много по-добра от тези момичета.
Перфектно. Тя явно можеше да чете мислите ми.
— Хайде, ела. Имаме много работа, а не ни остана време.
Минахме покрай надгробните камъни и се спряхме във вътрешността на кръг от дъбове.
— Тук ще се срещаме — заяви Алис. — Тук ще те обучавам и ще те превърна във вещицата, която трябва да бъдеш.
— Наясно си, че имам часове, нали? Не мога да стоя тук по цяла нощ.
Алис посегна и свали колието от врата си. То излъчваше светлина, много по-силна от тази на кълбото над главите ни. Изведнъж светлината изгасна и Алис сложи колието на врата ми. Беше доста горещо на пипане. Представляваше обикновена сребърна верижка с квадратен медальон колкото пощенска марка. В центъра му имаше черен камък с формата на сълза.
— Ето. Семейното наследство — каза тя. — Докато го носиш, няма да се изморяваш.
Погледнах го възторжено.
— Ще науча ли някога това заклинание?
За пръв път Алис се усмихна искрено и широко, а усмивката озари цялото й лице и придаде чар на иначе обикновените й черти.
Тя се наведе към мен и взе ръцете ми в своите, като ме придърпа по-близо, така че лицата ни бяха на няколко сантиметра едно от друго.
— Не само това, а много повече — прошепна ми тя.
После се разсмя така заразително, че увлече и мен.
Няколко часа по-късно не само, че не ми беше до смях, а не можех дори да разтегля устните си в усмивка.
— Отново! — излая Алис.
Как е възможно толкова фино момиче да има такъв мощен глас? Въздъхнах и вдигнах рамене. Концентрирах се максимално върху празното пространство пред себе си, като пожелах с цялата си воля там да се появи молив. През първия един час тренирах само блокиращи магии. Справих се много добре, макар да не можех да ги усетя предварително. Но през следващия час се упражнявах да карам предмети да се появяват от нищото. Започнахме с нещо малко, например молив, и Алис твърдеше, че било единствено въпрос на концентрация.
Но аз се концентрирах толкова силно, че сигурно ще виждам моливи всеки път, щом си затворя очите. Накарах за миг тревата да потрепне и след един наистина изнервящ момент, накарах един камък да полети към Алис, но молив така или иначе не успя да се появи.
— Искаш ли да започнеш с някой още по-малък предмет? — предложи Алис. — Карфица или може би мравка?
Стрелнах я с поглед и отново си поех дълбоко дъх.
Молив, молив, молив, мислех си аз. Яркожълт молив, с мека гумичка, моля те, моля те…
И изведнъж усетих нещо. Сякаш вода залива глезените ми. Но всъщност не беше вода. Беше истинска река. Сякаш всичко в мен вибрираше. Усетих някакво парене зад очите си, но беше приятно, като затоплена от слънцето седалка на кола в хладен ден. Лицето ме заболя и осъзнах, че е защото се усмихвам.
Моливът се появи, първоначално прозрачен, почти като призрак, но постепенно стана плътен. Разтворих длани, а магията все още пулсираше в мен. Обърнах се към Алис, за да й кажа нещо, но тя не гледаше към мен, а някак през мен. Там, където допреди малко беше моливът. Проследих погледа й и ахнах.
Моливът не беше само един. Бяха около трийсет и се появяваха още и още. Отдръпнах ръцете си и усетих как магията секна, сякаш прекъснах някаква връзка.
— Мамка му!
— Олеле! — беше единствения коментар на Алис.
— Аз… — не можех да откъсна поглед от купчината. — Аз ги направих — казах най-после, макар да ми се искаше да се сритам заради глупавия начин, по който прозвуча.
— Именно, ти го направи — каза Алис и поклати глава, а после се усмихна. — Казах ти.
Засмях се, а после една мисъл ме сепна.
— Чакай малко. Ти каза, че спящата ти магия трае четири часа. — Вече са минали почти четири часа, а ще ни отнеме поне половин час да се върнем обратно. Как ще стигнем навреме?
Алис се усмихна и просто щракна с пръсти. Две метли се появиха изневиделица зад нас.