— Могат да ме изключат, ако ме хванат да го правя — казах аз.
— Няма да го направиш ти — възрази Алис. — Аз ще го направя. Ти ще си просто посредник.
В това имаше смисъл и трябваше да призная, че се почувствах леко замаяна, когато Алис извади от джоба си някакъв малък предмет. Вероятно кост от птица. Това би трябвало да ме ужаси, но вече бях привикнала донякъде към странностите й. Също както и огърлицата първата нощ, костта светеше с леко сияние в ръцете й.
— Просто мушни това в подгъва на роклята.
— Налага ли се да кажа някакви специални думи или нещо такова?
— Не. Костицата ще знае какво да направи.
Спомних си този разговор, докато въртях в ръка малката нежна кост. Мина цяла седмица, а аз все още не я бях използвала. Алис обеща, че костицата ще смени цвета на роклята в нещо гадно, щом Елодия я облече. И така, костицата си остана в джоба ми.
Но щом нямах намерение да я използвам, защо не я бях изхвърлила? С въздишка станах от леглото и отново се насочих към манекена. Въпреки че нямаше глава, имах странното чувство, че ми се присмива.
— Ей, некадърнице! — представих си как ми казва той. — По-скоро бих носил тази калъфка, отколкото коя да е от твоите рокли.
— О, я млъквай! — измърморих под нос, концентрирах се максимално и казах — Синьо, красиво, моля…
Появи се някаква ужасия с панталонки, наподобяваща мажоретна униформа.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Джена вдигна поглед от книгата си.
— А, ето това определено хваща окото.
— Никак не ми помагаш — изръмжах аз.
Боже, какво ставаше с мен? Правила съм много по-сложни заклинания и те никога, никога не са се получавали толкова зле.
— Нали ти казах — започна пак Джена. — Дали са ти омагьосан манекен. Никой друг не е имал такъв проблем с роклята си.
— Знам.
— Дори Сара Уилямс, която е може би най-лошата възможна вещица, си направи много красива червена рокля. Е, не е толкова великолепна като на Елодия, но…
Изведнъж изтръпнах. Не виждах смисъл да не успявам да направя нещо толкова просто. Може би Джена имаше право и манекенът ми наистина беше омагьосан.
За пореден път притиснах ръце, но този път не мислех за рокля. Казах просто:
— Покажи се!
В първия момент нищо не се случи. Не знаех дали да се чувствам облекчена, или разочарована. Но изведнъж два тъмночервени отпечатъка от ръце се появиха върху роклята.
Заля ме облекчение, последвано от гняв.
— Как го направи? — попита Джена.
Тя се изправи и погледна заинтригувано отпечатъците.
— Това е заклинание за освобождаване — процедих аз през зъби. — Показва ти дали даден обект е бил обработван магически.
— Е, най-малкото вече знаеш, че не си некадърна вещица.
Кимнах, но вече се тресях от гняв. Бях на косъм да си помисля, че не ставам за нищо, а причината за всичко това е била Елодия. Само тя може да е. Кой друг бе искал да е сигурен, че няма да отида на бала? Боже, всичко беше толкова невероятно!
А това, за което най-много ме беше яд, е, че аз не използвах своето заклинание върху нейната рокля. Бих се почувствала зле, ако го бях направила.
Но достатъчно.
— Къде е Елодия сега? — попитах Джена.
Тя се ококори уплашено. Представям си как съм изглеждала.
— Хм, дочух Анна да казва, че ще ходят на плажа с още няколко момичета.
— Идеално.
— Какво смяташ да правиш?
Тръгнах решително към вратата, без да обръщам внимание на виковете на Джена.
Забързах към стаята на Елодия. В коридора нямаше никой, така че незабелязано се промъкнах вътре.
Сърцето ми биеше лудо от страх и гняв едновременно. Доближих се до прозореца, където Анна и Елодия държаха роклите си. Роклята на Анна беше черна с виолетов кант и къса отпред. Щеше да изглежда великолепно в нея, но не можеше да се сравнява с тази на Елодия.
За миг се поколебах.
После обаче си спомних как Елодия ми се присмиваше пред целия клас, докато се опитвах да произведа нещо приемливо, и отново се ядосах.
Коленичих и започнах да търся пролука в подгъва на роклята. Намерих една такава, мушнах костицата вътре и тя засвети с леко сияние. Притаих дъх и изчаках да угасне. Едва тогава побягнах навън. Коридорът беше пуст и успях да се прибера в стаята си, без никой да ме види.