— Какво имаш предвид? — попита тя и повдигна вежда. — Като учител? Или ученик? Невъзможно е.
— Но…
— София, знам, че не искаш да повярваш, че Джена може да е отговорна за това. Никой от нас не иска. Но се опасявам, че на този етап това е най-логичното обяснение. Джена беше изпратена до главната квартира на Съвета, където ще има възможност да се защити. Но ти трябва да приемеш, че тя може би е виновна.
Сърцето ми се сви при мисълта за Джена, уплашена и самотна, на път за Лондон, където може би ще бъде убита. Може би дори от собствения ми баща.
— Съжалявам — каза г-жа Касноф, като се протегна през бюрото си и хвана ръката ми. — Съжалявам и за двете ви. Но може би това ще ви даде възможност за момент да пренебрегнете различията си поне временно. В крайна сметка вие сте единствените членове на сборището си. — Тя се усмихна към мен. — Независимо дали това ти харесва, или не. За днес ще ви дам свободен ден от учебни часове. Докато не получим официално становище по случая от Съвета, искам да се наглеждате една друга. Разбрахте ли ме?
И двете смънкахме в отговор и излязохме от кабинета.
Прекарах остатъка от деня в стаята си. Без Джена се чувствах самотна и не можех да не се разплача, когато погледнах към плюшеното й лъвче, което бяхме кръстили Брам на майтап. Всичките й книги бяха тук. Не й бяха позволили да вземе нищо със себе си.
Останах в стаята си и не слязох за вечеря. Късно по някое време чух тропане по вратата и Арчър ме повика.
— Софи, тук ли си?
Не отвърнах нищо и след известно време чух как си тръгва.
Лежах будна в леглото си до полунощ, когато меката зеленикава светлина от магията на Алис светна през прозореца.
Отметнах завивката и скочих на крака, горяща от нетърпение да се махна от тази къща, да се понеса в небето и да разкажа на Алис за всичко, което се случи.
Дори не се стараех да съм тиха по стълбите, докато бързах към входната врата. Тъкмо хващах дръжката, когато чух глас.
— Стой!
Сърцето ми веднага скочи в гърлото, обърнах се и видях Елодия в основата на стълбището със скръстени ръце и самодоволна усмивка.
Двадесета и седма глава
— Знаех си! — извика тя силно. — Знаех си, че си се забъркала в нещо. Много бързо ще се присъединиш към малката пиявица в Лондон, когато г-жа Касноф открие, че си направила заклинание за сън на цялото училище.
Все още бях замръзнала на вратата хваната за дръжката. От всички хора, които можеха да ме спипат, защо трябваше това да е точно Елодия? Чудех се какво да й кажа, за да не хукне при г-жа Касноф.
Изведнъж си спомних изражението на лицето й, когато ме попита за заклинанието с костицата, и ми хрумна чудесна идея. Само се надявах Алис да няма нищо против.
— Добре, спипа ме. — Опитах се да се усмихна, но сигурно съм изглеждала по-скоро като не съвсем с всичкия си, понеже Елодия отстъпи крачка назад. — След като видях, че съм много зле с магическите умения, не благодарение на теб, започнах да вземам… хм, частни уроци от един от духовете тук.
— О, я стига — завъртя очи Елодия. — Частен учител по магия? И по случайност е призрак? Да не мислиш, че съм чак толкова безмозъчна? — Тя присви очи злобно. — С кого имаш среща? С някое момче? Защото ако е Арчър…
— Няма абсолютно нищо между мен и Арчър — заявих аз. Това практически не беше лъжа, макар да бях лудо влюбена в него, а той май имаше намерение да ме целуне снощи на бала. Но не е като да се срещаме тайно в горите или нещо такова. Без значение колко ми се искаше да бе точно така.
Усмихнах се и подадох ръка на Елодия.
— Искаш ли да научиш някои страхотни заклинания? Ела с мен.
Точно както и предполагах, мисълта за учене на нови заклинания беше твърде привлекателна за Елодия, за да откаже просто така.
— Добре — отвърна тя. — Но ако това е някой трик, който завършва с моето убийство, мисли му.
Алис сигурно се е досетила, че Елодия също ще дойде, защото отпред открихме две метли.
Елодия се ококори като дете на сутринта след Коледната нощ.
— Ти летиш на метла?
— Е, хайде — засмях се аз и повторих точно каквото ми беше казала Алис първия път. — Бъди традиционалистка поне веднъж.
Понесохме се през нощта, а студеният вятър изпълваше дробовете ни. Над нас звездите проблясваха в мастилено синьото небе. Чух как Елодия се смее зад мен и се обърнах. Погледите ни се срещнаха в първата искрена усмивка, която споделяхме.