Когато кацнахме на гробището, представих Елодия на Алис като „член на моето сборище“. Алис ме изгледа изненадано, но не каза нищо.
— Е, с каква магия се занимавате вие двете на това зловещо място? — попита Елодия.
— С много неща — отвърна Алис.
На лунната светлина кожата й изглеждаше гладка като порцелан, а по бузите й имаше руменина. Дори очите й изглеждаха по-ярки. Запитах се дали използва някакви разкрасителни заклинания. Искрено се надявах да науча някое такова един ден.
— Софи се научи много добре да призовава предмети — обясни Алис, — а сега работи над заклинание за преместване.
Елодия ме изгледа поразена.
— Може да правиш така, че предмети да се появяват от нищото?
— Аха — отвърнах аз, все едно това не е кой знае какво, макар най-големият предмет, който можех да призова, беше лампа, и то с адски усилия.
Концентрирах се върху нещо дребно, което нямаше да ме остави без дъх от усилие, махнах с ръка и във въздуха пред Елодия се появи изумрудена брошка. Тя зяпна от изненада, а аз се усмихнах на Алис.
Елодия се пресегна и взе брошката, като я прехвърляше из ръцете си.
— Научи ме — каза тя на Алис.
Елодия възприемаше много бързо, много по-бързо от мен. В рамките на един час тя успя да появи химикалка и една фина жълта пеперуда. Може да се каже, че леко й завидях. Досега не бях успявала да появя нещо живо. От друга страна, Алис не изглеждаше особено впечатлена от Елодия и не я хвалеше така, както мен.
Докато те се занимаваха с това, аз се упражнявах да се преместя от едно място на друго. Заклинание, което все още не успявах да направя. Алис каза, че най-добрите вещици могат да прекосят океани с това заклинание, но за момента аз се затруднявах дори с преместване от сантиметър. В един момент с Елодия бяхме толкова изтощени, че седнахме на земята и се облегнахме на оградата. Алис застана до едно дърво и се взираше в небето.
— Надявам се, че не е проблем, че дойдох и аз — каза Елодия.
— А защо дойде със София? — попита Алис. Не звучеше ядосана, просто любопитна.
— Елодия ме хвана да се измъквам и аз я поканих да дойде. Помислих си, че сигурно ще й бъде интересно да научи някои нови заклинания.
— Г-жа Касноф каза да те държа под око — каза Елодия, но после се засмя.
Не знаех дали е от замайването от магията, или беше просто много доволна, че е тук.
— Защо? — попита Алис и двете с Елодия придобихме сериозни изражения.
Накратко разказах какво се случи снощи с Анна и как Джена и Байрон бяха изведени от училището.
— Сигурни ли са, че работата е на вампир?
— Не, но просто не знаят кой би могъл да бъде — отвърна Елодия.
— Окото, разбира се — каза Алис и аз усетих как Елодия се намести малко по-близо до мен.
— Вече ги питах за това — казах аз. — Г-жа Касноф твърди, че няма начин да са проникнали в училището. Имало твърде много защитни заклинания.
Алис се засмя така зловещо, че ме побиха тръпки.
— Да, и на мен ми казаха това. Нищо не ми костваше да направя заспиващо заклинание върху цялото училище, въпреки жалките им защити. Наистина ли мислите, че за Окото бе представлявало трудност?
— Но нали те не използват магия? — възразих аз, макар да не звучах особено убедително.
Елодия се присламчи още по-близо.
— Така ли? — попита Алис.
Тя дойде при нас и се наведе леко. Дългите й бели пръсти хванаха копчетата на жилетката й и я свалиха, започна да разкопчава и роклята си.
Гледах я, замръзнала от ужас. Тя разтвори роклята от лявата си страна. На мястото, където трябваше да се намира сърцето, имаше огромна зейнала рана.
— Ето това направиха на мен, София. Проследиха ме, преследваха ме, докато вече не можех да бягам, а после изтръгнаха сърцето ми. Тук в „Хеката“.
Можех единствено да се взирам в дупката и да клатя глава невярващо. Усещах как Елодия трепери до мен.
— Да, София — каза Алис тихо.
Погледнах я в лицето и видях, че ме гледа с жалост, сякаш съжалява, че се налага да виждам всичко това.
— Самият председател на Съвета ги прати след мен. Той ме подмами да се чувствам в безопасност тук, а после ме предаде като жертвено агне.
— Но защо? — едва прошепнах аз.
— Защото се страхуваха от силата ми. Бях по-силна от тях.
Главата ми се замая и ми се стори, че ще повърна. Всички онези гадости, които ни показаха първата вечер в „Хеката“, бяха нищо в сравнение с тази единствена рана и история.