— Баща ти вярва, че тук си в безопасност, защото не знае истинската история за моята смърт. Но, София, трябва да ми повярваш. Тук си изложена на огромна опасност. — Тя погледна към Елодия. — Ти също. Някой се стреми да отстрани всички силни вещици и само вие двете останахте.
Сега беше ред на Елодия да поклати глава.
— Не, не, няма начин. Нападенията бяха дело на Джена. Тя е вампир. Тя… тя трябва да е била.
Лицето на Алис остана напълно спокойно като маска.
— Може и така да е било. За ваше добро се надявам, че точно това е станало. — Тя се протегна и ни хвана за ръцете. — Но в случай че не е така…
Изведнъж почувствах силна топлина. Толкова силна, че трепнах и се отдръпнах. Усетих как Елодия се опитва да направи същото, но Алис ни задържа, докато започнахме да скимтим. Най-после горещината отслабна и тя ни пусна. Огледах ръката си и с изненада установих, че не само не е изгорена, но дори не се е зачервила.
— Какво беше това? — попита Елодия с треперещ глас.
— Защитно заклинание. Ще ви помогне да разпознавате враговете си, ако моментът настъпи.
Докато летяхме към училището, никоя от нас не посмя да каже и думичка. Този път нямаше въодушевен смях, нито чувство за безтегловност или свобода.
Когато се приземихме, Алис свали от врата си една огърлица, точно като тази, която ми даде първата вечер. Елодия не си я сложи веднага. Просто я погледна, намръщи се и я стисна в шепата си.
— Благодаря за урока — каза тя на Алис.
После ме погледна, все още пребледняла, и каза:
— До утре, Софи.
— Наистина ли мислиш, че Окото е тук? — попитах Алис, след като Елодия си тръгна.
Тя се загледа в Замъка. Огромната сграда изглеждаше като многооко чудовище в мрака.
— Тук има нещо — каза тя най-после. — Но какво, не мога да кажа със сигурност. Поне засега.
Хвърлих поглед към Замъка и знаех, че тя е права. Някаква сянка се беше надвесила над сградата и сякаш се приближаваше все повече и повече. А над нас облаците се плъзгаха към месечината и нощта ставаше все по-тъмна. Замислих се, че се налага да се изкача по тъмното стълбище и да се прибера в празната си стая.
— Мислиш ли, че… — започнах аз, но когато се обърнах, Алис си беше тръгнала и аз се оказах сама и трепереща в нощта.
Двадесета и осма глава
Смятах, че Елодия няма да иска да дойде отново, след сцената с изтръгнатото сърце на Алис, и се изненадах да я видя на стълбите следващата нощ.
— Откога се срещаш с Алис? — попита тя, докато слизахме.
— Може би някъде от средата на октомври… — отвърнах аз.
Елодия кимна, сякаш точно този отговор очакваше да чуе.
— Значи след случката с Частън?
— Да. Това каква връзка има?
Но тя не отговори.
Елодия идваше с мен всяка нощ през следващите две седмици. Алис не показваше да има нещо против, а аз бях изненадана да открия, че присъствието й не ми беше неприятно. Всъщност у мен се прокрадна подозрение, че започвам да я харесвам.
Не че се беше променила кой знае колко, но определено беше по-любезна и поносима. Може би просто ме използваше, заради Алис. Само след няколко нощи упражнения тя можеше да появи предмет с размерите на канапе и бързо премина към опити да направи транспортиращо заклинание. Не че някоя от нас е успяла за момента.
Но не мисля, че е само заради магията. Според мен тя бе самотна. Анна и Частън вече ги нямаше и досега не се бях замисляла до каква степен тя общува само с тях. Като изключим Арчър, разбира де. А и те като че ли прекарваха вече по-малко време заедно. Елодия каза, че била „прекалено заета“ с други неща, докато Артър каза, че й давал малко пространство.
Между мен и него нещата също вървяха странно. След бала отношенията ни драстично се промениха и непринуденият начин, по който прекарвахме времето си в мазето, напълно се изпари. Сега прекарвахме целия час в подреждане и описване на предметите, вместо в шеги и закачки. Понякога го поглеждах, без той да забележи, и виждах онзи дистанциран поглед, все едно присъства само физически, докато мислите му бяха далеч.
Не знаех дали мисли за Елодия, или пък, като мен, е разочарован от появилата се помежду ни дистанция.
Ноември беше мрачен и дъждовен, от което настроението ми съвсем се развали. Колкото и да бях доволна, че с Елодия ставаме нещо като приятелки, тя все пак не беше Джена.