Около седмица след нападението над Анна г-жа Касноф обяви по време на вечеря, че съветът е извадил Лорд Байрон от всякакво подозрение. Все пак той имаше солидно алиби. Точно в този момент е разговарял по телепатия с някой Съвета. Но колкото и да настоявах, г-жа Касноф отказваше да ми даде каквато и да било информация Джена и аз вече бях ужасно притеснена.
Майка ми, понеже е майка, винаги, като й се обаждах, успяваше да надуши, че нещо не е наред, но този път й казах, че съм го закъсала с часовете. Не споменах абсолютно нищо за Частън, Анна и Джена. Това щеше да я побърка, а знаех, че и без това достатъчно се тревожи за мен.
Не понасях да стоя сама в стаята си, затова когато нямах работа в мазето, стоях в библиотеката. Четях книги, свързани с магическото общество, и се надявах да открия нещо, което би могло да оневини Джена. Засега единствените същества, за които се знаеше, че могат да източат нечия кръв, бяха вампирите, демоните и, ако се вярва на източника, членовете на Окото на Бога. Откакто г-жа Касноф отхвърли теорията ми за Окото, се насочих към книги за демоните. Но имах чувството, че всяка книга за демони в тази библиотека е написана на латински. Опитах се да използвам заклинание за превод, но книгата се оказа защитена. Единственото, което успях да прочета, бяха само факти, които и без това знаех, като например това, че могат да бъдат убити само с меч от демонично стъкло. Искрено се надявах да няма демон в „Хеката“, защото откриването на този меч не е като да изтичаш в магазина и да си купиш един.
В една дъждовна ноемврийска вечер, точно след вечеря, взех няколко от книгите за демони и тръгнах към кабинета на г-жа Касноф. Заварих я вътре да пише нещо в дебела папка. Носеше се приятна музика, която, както и в нощта на бала, не идваше от никое конкретно място.
Щом влязох, тя веднага вдигна поглед към мен.
— Да?
— Имам няколко въпроса относно тези… — казах аз и показах книгите.
Тя леко се намръщи, но затвори папката и направи жест с ръка да седна.
— Има ли някаква конкретна причина, поради която проучваш демоните, София?
— Ами… прочетох, че те понякога пият кръвта на жертвите си, и си помислих, че може би нещо такова се е случило с Частън и Анна.
Известно време тя не каза нищо, просто ме изгледа изпитателно. Осъзнах, че музиката е спряла.
— Софи, — започна тя. За пръв път ме наричаше така. Гласът й звучеше уморено. — Разбирам колко много искаш да оневиниш Джена.
Знаех какво се кани да каже. Същото, което каза и за Окото. Реших да избързам.
— Не мога да прочета нито една от тези книги, защото са на латински, но разгледах илюстрациите и там са показани демони, които изглеждат като хора.
— Вярно е. Но също така е вярно, че бихме разбрали, ако подобно същество прекрачи границите на училището.
Изправих се и треснах една от книгите върху бюрото й.
— Сама казахте, че отговорът невинаги е в магията! Може би вашето защитно заклинание не е толкова добро. Може би някой има сила, по-голяма от вашата, и е успял да неутрализира заклинанието ви.
Г-жа Касноф се изправи. Появи се известно напрежение във въздуха и много силно усетих, че тя не е просто директорка. Също така беше и много могъща вещица.
— Не си позволявай да ми повишаваш тон, млада госпожице. Макар да е вярно, че магията невинаги е отговорът за всичко, предположенията ти са невъзможни. Много ми е мъчно за теб, но се налага да се съгласиш, че през трите седмици, в които Джена я няма, нито ти, нито Елодия, нито който и да било друг, е бил нападнат. Направила си лош избор на приятелка, но никой не може да ти помогне по този въпрос.
Гледах я в очите, а дишането ми беше толкова учестено, сякаш съм тичала.
Тя прокара ръка през косата си и забелязах, че ръката й трепери.
— Извинявам се, ако съм била прекалено рязка, но трябва да разбереш, че вампирите не са като нас. Те са чудовища и беше глупаво от моя страна да го забравя. На мен също ми е неприятно, Софи. Аз приех предложението на баща ти да вкара вампир в училище. Сега имам мъртва ученичка и други две, които може би няма да се завърнат, а много могъщи магьосници са ми ядосани. Иска ми се да вярвам, че Джена няма нищо общо с това, но фактите сочат друго.
Тя си пое дълбоко въздух и тикна книгата обратно във вцепенените ми ръце.
— Ти си вярна приятелка, щом търсиш начин да я оневиниш, но в този случай, опасявам се, усилията ти са напразни. Не желая да правиш повече проучвания върху демоните, ясна ли съм?