— Докато сме на тази тема, да попитам, дали не си попадала на баща ми?
Тя поклати глава.
— Не, съжалявам. Но чух Викс да казва, че щял да идва след седмица.
— Викс? — възкликнах аз и повдигнах вежди.
Джена се изчерви, а аз се засмях.
— Хей, а дали Брам знае, че скоро ще трябва да те дели с друга?
— Я млъквай — каза тя, но не можеше да събере усмивката си. — А къде е Брам?
— Пазя ти го — казах аз и станах от леглото, за да го извадя от гардероба.
Беше позатрупан с дрехи, но го изрових и й го подхвърлих. Тя го прегърна с усмивка.
— О, Брам, толкова ми липсв…
Изражението й се промени и тя пребледня. Гледаше го ужасено. Или по-скоро огърлицата на врата му.
— От къде се взе това?
— Огърлицата ли? Подарък ми е.
— От кого?
Тя вдигна поглед към мен и видях истински страх в очите й. Тръпки пробягаха по гърба ми.
— Защо, какво е?
Джена потръпна и хвърли Брам далеч от себе си.
— Това е кръвен камък.
Взех Брам и свалих огърлицата от врата му. Изобщо не приличаше на кръвен камък. Дори не беше червена.
— Черна е — казах аз и се приближих до нея, но тя се отдръпна още повече.
— Защото това е демонска кръв.
— Какво?!
Джена вдигна блузата си и извади оттам своя кръвен камък. Течността в него бушуваше, сякаш в малка капсула се разразяваше истинска буря.
— Виждаш ли? В моя има бяла магия. Той реагира така, само ако има черна магия наблизо. А това е много силна черна магия, Софи.
Тя стискаше кръвния си камък толкова силно, че пръстите й бяха побелели.
— Същото се случи и в нощта, когато поръси дланите си с онази пръст. Трябваше да кажа нещо още тогава, но ти изглеждаше толкова щастлива от роклята си и аз реших, че черна магия не може да направи нещо толкова красиво.
Но аз не я слушах. Спомних си думите на г-жа Касноф, че никой не знае как Алис е станала вещица. Замислих се как тя едва говореше с мен след нападението над Частън, а после, след Анна, беше станала много по-жизнена.
Спомних си изражението на Елодия, когато Алис й даде огърлицата.
Елодия беше с нея сега.
Хвърлих огърлицата и тя се разби в ръба на бюрото ми. Черната течност се разля от пукнатината и остави прогорени следи в пода.
Не можех да повярвам каква глупачка съм била. Наивница.
— Джена, извикай г-жа Касноф и Кал. Кажи им да отидат в гората, на гробовете на Алис и Луси. Те знаят къде е това.
— А ти къде отиваш? — попита тя, но не успях да й отговоря.
Просто тичах. По същия начин, както в нощта, когато намерих Частън.
Стрелнах се към гората. Клоните драскаха лицето ми, коренаци и камъни деряха краката ми. Бях само по пижама и тениска, но почти не усещах студ. Просто тичах.
Защото едва сега осъзнах как Алис беше върнала тялото си, как имаше такава огромна сила, макар да беше мъртва. Онзи ритуал в който е участвала, не я е превърнал във вещица. Направил я е демон.
И теб също, прошепнах наум. Ако тя е такава, то това се отнася и за теб.
Тридесет и първа глава
Бях сигурна, че ще намеря Елодия да лежи кървяща или дори мъртва, когато стигна до гробището. Така че много се изненадах да я видя с Алис усмихната, да се премества с магия през няколко метра. Явно най-после беше овладяла заклинанието.
Алис първа ме забеляза и вдигна ръка за поздрав. Погледнах я и се зачудих как изобщо съм могла да си помисля, че е просто поредния дух. Никой от духовете тук не изглежда така истински, толкова пълноценен. Животът просто струеше от нея. Почувствах се ужасно глупава, че не съм го осъзнала по-рано.
Доближих се до тях, изпълнена със страх. Усмивката на Елодия угасна и сега тя гледаше някъде над главата ми.
— Елодия — започнах аз с глас, който би трябвало да е спокоен, но всъщност само показваше колко съм изплашена. — Трябва да се връщаме в училището. Г-жа Касноф те търси.
— Не, не ме търси — отвърна Елодия. Бръкна в деколтето си и извади огърлицата. — Свети, когато някой иска да ме открие и ми казва кой е той. Виждаш ли?
Огърлицата светеше и името ми беше изписано на нея.
— Семейно наследство, а? — казах аз на Алис.