Тъй като елементите, от които е съставен светът, твърдата земя и влагата, леките повеи на въздуха и изгарящият огън се състоят изцяло от частици, незасегнати нито от раждането, нито от смъртта, би трябвало да сме убедени в същото и относно цялата Земя и всички населяващи я същества… Каквото и да дарява почвата за растежа на другите, то се връща в нея. Очевиден факт е, че Всеобщата Майка е и общата ни гробница. Значи Земята и се губи, и се възстановява.
Тит Лукреций Кар
„За природата на нещата“
55 г. пр.н.е.Лутерин оздравя. Най-сетне се отърва от загадъчната болест. Позволиха му да излезе от стаята. Край на втръсналата му кушетка до прозореца, на неподвижността, на всекидневните посещения на побелелия училищен наставник. Можеше да изпълни дробовете си с вдъхващия бодрост въздух.
Откъм Шивенинкските планини студът налиташе с такава сила, че олющваше кората по северната страна на дърветата.
Младежът приемаше като предизвикателство режещия вятър. Кръвта нахлуваше свободно в бузите му, тялото му се движеше съгласувано със стъпките на животното, което яздеше из земите на своя баща. Лутерин викна с все сила и пришпори хокснито в галоп. Отдалечаваше се от грамадното имение, превърнало се в затвор за него, от вечно звънящата камбана. Пое по широкия път, пресичащ полето, което все още наричаха Лозята. Движението, чистият въздух, буйството на собствената му кръв по артериите го опияняваха.
Наоколо всичко бе собственост на неговия баща — владение, присмиващо се на близостта си до ледовете. Малък свят от ливади, планина, долина, подскачащи по стръмнините потоци, облаци, сняг, гори и водопади. Дивечът бродеше наоколо в изобилие, колкото и често да излизаше на лов бащата на Лутерин. Мяркаха се фагори. А ятата на прелетните птици понякога затъмняваха небето.
Скоро и той щеше да ловува, следвайки примера на баща си. Незнайно как животът му бе застинал задълго и незнайно как отново се пробуди в тялото му. Сега трябва да му се наслаждава и да пропъди мрака, който сякаш се спотайваше по границата на съзнанието му.
Подмина в галоп голите до кръста роби, които развеждаха насам-натам хокснита из Лозята, стиснали здраво оглавниците им. Копитата на животните тъпчеха купчинките пръст, натрупани от къртиците.
Лутерин Шокерандит се отнасяше с неприязън към къртиците. Те си позволяваха да пренебрегват чудатите прищевки на двете слънца. Търсеха храна и се сношаваха независимо от смяната на сезоните. А когато умираха, други къртици поглъщаха труповете им. За тези твари животът представляваше безкраен тунел, из който мъжкарите търсеха храна и женски. Прикован в леглото си, младежът бе забравил за съществуването им.
— Къртици! — прихна пренебрежително и се надигна на стремената.
Натрупалата се по тялото му излишна плът сякаш се движеше по своя воля под куртката от кожа на аранг.
Смуши хокснито да продължи нататък, без да забавя крачките си. Лутерин имаше нужда от повече движение, за да си възвърне издръжливостта, нужна на един боец. Дори и в момента усещаше как се топят тлъстините му при първото излизане след повече от една малка година. Бе пропуснал дванадесетия си рожден ден, изпънат безсилно по гръб в постелята. Повече от четиристотин дни не се надигна, дълго дори не можеше да помръдне или да продума. Все едно бе в гробница на това легло в стаята си, в дома на своите родители — внушителното, мрачно имение на Пазителя. Но с това бе свършено.
Мускулите му си възвръщаха силата — като че я всмукваха от препускащото животно под него, от въздуха, от дънерите на подминатите дървета, от дълбините на душата му. Някаква опустошителна стихия, чиято същност не проумяваше, го бе заличила от света. Сега той се завръщаше, изпълнен с решимост да остави забележима следа на тази ярка сцена.
Един роб му отвори едното крило на широката двойна порта още преди да я доближи. Ездачът излезе в галоп, без да го погледне.
За отвикналия му слух вятърът виеше като настървена хрътка. Скоро престана да чува вкоренилия се във възприятията му звън на камбаната. Само звънчетата по хамутите на хокснито подрънкваха в съзвучие с тропота на копитата.