— Заминавам с Бъртранд, а не за Англия. Решихме това снощи, когато ти си беше легнала. Ще посетим Шевиот, за да огледаме овцете, а после няколко градчета, където има дараци. Предполагам, че няма да се забавим повече от седмица.
Чудеше се какво мисли тя. Припомни си объркания им разговор предишната вечер и думите, които беше избъбрила, преди да избяга от него. Искаше му се да му обясни какво е искала да каже с това, че ужасно е сгрешил. Господи, но не би могъл да подхване темата отново! Това би я накарало да се изчерви до корена на косите.
— Надявам се, че си размислила и ще дойдеш с мен в Лондон? Тогава ще имаш достатъчно време, за да се подготвиш за представяне в обществото.
Бранди само го погледна. Явно беше човек, който не се отказва лесно от плановете си. Дали си даваше сметка как я нараняват думите му? Не, явно не съзнаваше това. Как би могъл да знае, че мисълта да живее с него и съпругата му я караше да тръпне от срам? Опита се да изглежда спокойна.
— Шотландия е моят дом, ваша светлост. Не мога да разбера защо държите една недодялана шотландка да ви излага пред приятелите и жена ви? Сигурна съм, че когато дойде времето, ще заминете сам.
— Бранди, когато те ядосам, ти веднага започваш да се обръщаш към мен с „ваша светлост“? Добре, ще обсъдим това, когато се върна. Искам да внимаваш много, докато отсъствам. Лейди Адела се държи доста странно, особено когато двамата с Пърси се карате. Той явно няма никакво намерение да напуска Пендърлей. — Този проблем наистина го тревожеше. Какво би могъл да направи? Да счупи краката на този негодник? Може би само тогава би настъпило спокойствие.
— Уверявам ви, ваша светлост… Ян, че мога да се грижа за себе си! Пърси е сапунен мехур. Обича да ме дразни, но не вярвам, че ще посмее да ме целуне!
Това, че щеше да я целуне, изобщо не го безпокоеше. Той нараняваше нейното достойнство. Да, трябваше да му счупи краката! Това обаче щеше да предизвика въпросите и възмущението на цялото семейство Робъртсън. Изведнъж му дойде наум, че би могъл да я защити, без да чупи костите на това копеле и без Бранди да знае за това. Размисли подробно върху идеята си и се усмихна доволен. Щеше да се грижи за нейната безопасност, без това да предизвиква нейния гняв. Тя се заблуждаваше, ако си въобразяваше, че може да се справи сама с Пърси. Бъркаше своята невинност с вярата в себе си.
Бранди прекъсна мислите му, като попита:
— Как изглежда бъдещата ви съпруга? Много фина дама, предполагам. Добре облечена и елегантна, винаги любезна и усмихната? — Мислено добави: „И знае — щастливка е, защото винаги може да те погали и да те целуне!“
На него изобщо не му се искаше да говори сега за Фелисити. Дори беше забравил за съществуването й.
— Предполагам, че всичко това е истина.
Колко странно! Не искаше да говори за жената, която щеше да стане негова съпруга?
— Как изглежда?
Защо ли толкова се интересуваше?
— Дребна е. Косата й е черна, а очите — зелени. Това задоволява ли те, госпожице Любопитке?
— Да — отговори девойката, после разбърка останалата в купата й каша. — Какво мислите за Шотландия и шотландците, Ян?
— Предполагам, че всички хора си приличат, независимо къде живеят. Колкото до шотландците, ще бъда по-точен, когато се върна.
— Не ни ли презирате?
— Господи, Бранди, какъв е този смешен въпрос? Защо трябва да ви презирам?
— Вие наистина сте много учтив. Прекалено любезен, поне в повечето случаи. Бъртранд мисли, че сте добър човек. Предполагам, че и той като всички нас е очаквал един арогантен англичанин, дошъл тук да граби.
— А ти какво мислиш за мен, Бранди?
— Освен че сте възпитан и любезен, сте силен и интересен. — Тя стана и бързо стигна до вратата. — Пожелавам ви приятно пътуване, Ян.
— Може би ще добавиш и красив както снощи — викна след нея Ян. — Възпитан и любезен ми звучи добре. Не възразявам и срещу силен, но какво означава интересен?
Очакваше от нея да излезе, но тя се обърна и каза:
— След като за мен сте точно такъв човек, предполагам няма да ми се подигравате!
После излезе и затвори тихо вратата след себе си.
Мабли пристигна един час по-късно. Той беше доволен да види господаря си, но не искаше да го показва.
— Добре изглеждате, ваша светлост — каза и последва херцога до спалнята му.
— Оплаквай се колкото искаш, Мабли, но веднага трябва да стегнеш големия ми куфар. Заминавам за няколко дена. Не е необходимо да лъскаш ботушите ми — добави, защото камериерът му щеше да припадне, като ги видя в какъв вид са.
Надяваше се, че Мабли няма да се запознае скоро с Мораг. Представяше си как месестият му нос ще се сбърчи, като усети миризмата, която се разнасяше на пет метра от нея. Ян го остави да мърмори и тропа из стаята и тръгна да търси лейди Адела. „Ще сложа щикове на пушките ти, Бранди — каза на себе си херцогът. — Няма да ми се налага да троша краката на Пърси, въпреки че ще ми бъде приятно“