— Искаш ли да слезем от конете, Бранди? — Ян веднага скочи на земята. В този момент гръмотевица раздра небето.
Кантор се изплаши. Изцвили, вдигна се на задните си крака и полетя напред. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Бранди и тя уплашена извика. Опита се да вземе поводите, но те постоянно й се изплъзваха.
— Ян, помогни ми! Не мога да го спра! — Мислеше, че ще умре от собствената си глупост, а не от някакъв смешен инцидент. Един клон отнесе шапката й. Всеки момент щеше да последва нейната съдба. Щеше да лежи смазана под копитата на Кантор.
После се разнесе друг трясък и изведнъж замириса на изгоряло дърво. Кантор усили бяг през гъстака. Бранди усети, че конят на Ян ги настига, и малко си отдъхна. Обърна се, за да измери с очи разстоянието между тях, когато юздите се заплетоха в краката на Кантор и той се препъна.
Херцогът вече беше до тях, когато видя как се подгъва коляното на коня, Бранди излита през главата му и се приземява сред гъстия бръшлян.
Той веднага спря Херкулес и скочи от гърба му. Първата му реакция беше да я притисне към себе си, но не го направи. Коленичи край нея и провери пулса й. Опипа ръцете и краката й за счупвания. Но тя можеше да има вътрешни наранявания, които да причинят смъртта й.
— Бранди — повика я, приведен към застиналото й лице. — Потупа лекичко страните й, но не последва никаква реакция. Изправи се. Не знаеше какво да прави. Като че не му бяха достатъчни небесните гърмежи и светкавици. По лицето на Бранди покапаха капки дъжд.
Трябваше да намери някакъв подслон! Съблече жакета си и я покри. Изгледа лицето й и се отдалечи сред дърветата. Недалеч видя малка колиба. Щеше да отнесе Бранди там и да изпрати децата до Пендърлей. Когато я положи на Херкулес, дъждът вече образуваше сиви пелени. Пое юздите на Кантор в другата си ръка и се насочи към колибата.
Когато приближи, видя, че тя отдавна е изоставена. Покривът й беше опасно хлътнал. Стряхата се подпираше от два дирека. Поне щеше да осигури подслон на конете.
Ян бавно слезе на земята. Прехвърли Бранди върху дясното си рамо и привърза конете. Ритна тясната врата и тя заплашително изскърца на ръждясалите си панти. Молеше се да не падне от тях.
Когато очите му привикнаха към сумрака, видя, че имаше само една малка стая. Подът беше покрит с гнили дъски. Пристъпи внимателно. Разстла палтото си пред огнището и внимателно положи момичето върху него.
Друг трясък го изправи на крака. Кантор изцвили, но поне не се отскубна. Ян видя купчина торф в единия край. Благодарение на Всевишния все пак имаше нещо, което можеше да използва!
Хубавото на торфа беше, че се пали много лесно. Въпреки че из стаята се разнесе гъст пушек, все пак беше нещо. Ян извади кърпичката си и изтри лицето на Бранди. Взираше се в решителната й брадичка, в правото носле и във веждите, които се разширяваха към слепоочията. Чувстваше се безпомощен. Неканен в съзнанието му изникна споменът за Мариан. Тя лежеше, бездиханна и той не можеше да направи нищо, за да я спаси. Въпреки че беше успял да стигне до Париж през тази разкъсвана от революцията страна, знаеше, че вече е късно.
Нямаше да допусне това да се случи и на Бранди!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
— По дяволите, Бранди, събуди се! — извика херцогът.
— Не е необходимо да ми крещиш, Ян — прошепна девойката, като отвори очи. На лицето му се изписа облекчение и тя се усмихна.
Той каза:
— Не говори, ако те боли. Просто си почивай. Може по-късно да ми кажеш как се чувстваш, или сега ако пожелаеш!
Тя преглътна с усилие. Стомахът я присвиваше и й се гадеше. Нямаше да повърне, каквото и да станеше! Опита се да опипа челото си.
— За Бога, Бранди, трябва да лежиш неподвижно — нареди й и върна ръката й обратно.
— Ударих главата си и ужасно ме боли!
— Да, представям си! Под дяволската си плитка имаш цицина колкото кокоше яйце. — Момичето се разплака и обърна главата си на другата страна. — Не мога да разбера защо трябва да сплиташ косите си толкова стегнато! Това не само те прави да изглеждаш като малко момиче, но сигурно е и много неудобно?
— Боли ме — простена тя, като се бореше със сълзите.
— Тогава лежи спокойно! Ще се опитам да направя нещо, за да не те боли толкова. — Ян махна фибите. Вдигна дългата плитка и започна да я разплита. Влажни, къдрави вълни напълниха ръцете му и той ги погали. Когато приключи, Бранди си отдъхна облекчено. Нямаше я вече тежестта върху главата й. — Така е по-добре, нали? Престани да сплиташ косите си, Бранди! Не ги харесвам така, освен когато ги навиеш върху главата си. — Той се обърна и хвърли още торф в огъня. Защо беше казал това? Какво го интересуваше как носи проклетата си коса?