Думите на херцога я развълнуваха. Изчака да премине гаденето и тогава вече можеше да мисли по-ясно. Беше го излъгала! Беше една измамница и нищо повече! Преди да умре, трябваше да му каже истината.
— Излъгах те, Ян — прошепна. В погледа й се четеше, че очаква наказание.
— Какво каза? Излъгала си ме? Ти бълнуваш, Бранди! Виждаш ли ме ясно? Кажи, колко пръста има пред очите ти?
— Не трябва да бъдеш мил с мен! За всичко е виновна проклетата ми гордост и сега ще плащам за това. Не искам да умра, преди да съм признала вината си!
Ян се намръщи.
— Не разбирам нищо, честна дума! За каква гордост говориш? Понеже няма да ти позволя да умреш, престани да се обвиняваш!
— Не разбираш? — Нещо решително не беше наред! Той не беше сляп и сигурно беше видял какво е направила? Не, просто проявяваше любезност към нещастницата.
Ян бавно кимна, после започна да разбира за какво говори. Отново усети топлите й устни върху своите и чу сърдитите й думи. Сега съжаляваше, че го е целунала! Би трябвало да се радва на това, но някак съжаляваше, че това можеше и да не се случи.
Бранди въздъхна. Никак не беше трудно да се изповяда пред него. Тя беше такава самохвалка!
— Не мислиш нещо лошо за мен, нали? Нали не вярваш, че съм лош човек? Можеш ли да ми простиш?
По дяволите, защо постоянно повтаряше това?
— Разбира се, че не мисля нищо лошо за теб! Няма какво да ти прощавам. — Съвестта му го накара да добави: — Трябва да знаеш, Бранди, че и аз имам вина за случилото се. Дори като мъж нося по-голяма отговорност. По-възрастен съм от теб и по-опитен за много неща. Трябваше да се контролирам по-добре.
— Не, Ян, не трябва да се обвиняваш! Не исках да разбереш колко ме е страх. Сега плащам за греха си. Можех да нараня и теб, а това е непростимо! — Как й се искаше да я наругае. Не можеше ли поне веднъж да бъде като баба си?
Внезапно си припомни вечерта, когато бяха говорили за различни неща. Е, поне сега не стоеше пред дървената вана чисто гол.
— Страхувам се, момичето ми, че отново имаме предвид различни неща? За какъв страх говориш?
— О, спомняш си за вечерта, когато ти беше гол, а аз мислех, че говорим за пътуването до Лондон? — Изгледа го толкова настоятелно, че отново се почувства без дрехи.
— Престани да мислиш за това какво си мислила, Бранди!
— Добре, но онази вечер разбрах много неща. До тогава не знаех, че човек може да бъде толкова красив! — Тя въздъхна.
— Какво за малодушието?
— Е, добре, трябва да знаеш, че винаги съм се страхувала от тях. Мисля, че едно от тези отвратителни животни ме ухапа, когато бях много малка. Кантор е красив, разбира се. Само дето конете ме карат да отстъпвам назад бавно и тихо. Плашат ме до смърт!
— Страхуваш се от конете — прошепна Ян, пребледнял като стената на колибата. — А аз мислех, че си великолепна ездачка! Господи, ти летеше по моравата като вятър! Беше толкова предизвикателна, че успя да ме заблудиш. Просто не си могла да спреш Кантор?
— Да! Моля те, не ме мисли за глупачка! Ти си съвършен във всичко, докато аз съм…
— Аз? Съвършен? Не съм чувал по-голяма глупост! Колкото до твоята страхливост, мисля, че се държа доста храбро. Дори безсмислено храбро. — Замълча. Пръстите му потупваха коляното. — Не бих помислил нещо лошо за теб само защото не обичаш конете. Освен това не е необходимо да доказваш нищо, Бранди!
— Наистина ли няма значение за теб? Нали не го казваш от съжаление?
— Не, не те съжалявам! Мъчно ми е само, че те боли главата. Колкото до другото, забрави го! Ако искаш, повече не се качвай на кон. Или може би ще позволиш да те науча как да ги владееш? Тези животни могат да бъдат много добри, знаеш ли? Може да им говориш, да им се караш. Обикновено са добронамерени. Предполагам сега няма да ми признаеш, че не можеш и да плуваш?
— О, в това съм сигурна, че ще те победя! Истина е, че победих Бъртранд съвсем честно и почтено. Ти си свикнал да плуваш в онова езерце в Съфолк. Какво знаеш за приливите, теченията и подхвърлянето върху скалите?
— Не много, но бързо ще се науча.
Бранди внезапно потръпна и затвори очи. Не изглеждаше добре. Навън валеше дъжд. Какво можеше да направи? Не можеше да я остави сама.
— Главата ли, Бранди?
— Да, боли ме!
— Страхувам се да те преместя сега. Просто лежи и продължавай с признанията си. Между другото, сигурно знам повечето от тях.
Бранди успя да се усмихне. Това го накара да се почувства по-добре. Тя имаше воля. Никога досега не беше познавал жена като нея. Беше свикнал с нежност и безпомощност, с тихи забележки и любезни усмивки. Винаги той беше силният, който даваше опората. Девойката лежеше върху изгнилия под. Болеше я, но нито хленчеше, нито плачеше.