— Сигурно те очакват да си кажеш мнението за някоя нова жилетка, Джил?
— Точно така. Трябва да реша дали червенокафявите райета подхождат на златни или на сребърни копчета. Всъщност формата на самите копчета също е от голямо значение. Такива неща изискват време. — Той се обърна към Едуард. — Надявам се, ще ме поканите на Бруук Стрийт. Ян заминава към края на седмицата. Очаквам да те видя преди това, братовчеде? Пожелавам ти от все сърце да прекараш добре в Шотландия.
Щом Джил излезе, Едуард въздъхна и рече:
— Въпреки че са изминали петдесет години след Кълоден, разбирам защо шотландците намразват англичаните още от пръв поглед.
Херцогът тихо отговори:
— Мислил съм за това, приятелю. Решил съм да взема със себе си единствено Мабли. Каквото и да е отношението им към англичаните, не искам да ме презират, защото мъкна десет слуги и цяло стадо мулета с дрехите си. Джил да върви по дяволите. Нека мисли каквото си ще. Но стига за моите дела, Едуард! Кажи ми какво те води в Лондон?
Тъй като рядко идваше в столицата, Едуард беше изготвил цял списък, начело на който бяха отбелязани няколко места за плътски удоволствия. Когато докторът приключи, Ян възкликна:
— Господи, ще ми трябва цял месец за възстановяване, а все пак ми предстои и пътуване!
Съфолк беше хубаво място, но там нямаше бардаци.
— Ще си почиваш, докато пътуваш до Шотландия, Ян — усмихна се гостът и вдигна чаша.
— По дяволите, заслужава си да опитаме! Нали си доктор, после ще облекчиш страданията ми?
— Ще се постарая, Ян. Вече е четири следобед. Няма ли да решим какво ще правим довечера?
Херцогът си спомни за своята любовница Чери Брайт и въздъхна.
— Предполагам нямаш предвид къщата на мадам Тревалие?
— Но, разбира се! Вече съм готов. Шест месеца бях заточен в глухата провинция. Там има само омъжени жени и благородни девици, които можеш само да ухажваш. Всички дъщери ми се усмихват и с погледите си ме изнервят. Съпругите ме изпиват с поглед и ме плашат до смърт. Навсякъде срещаш само овце. Какво може да направи беден доктор като мен?
— Добре, добре. Ще посетим всички бардаци, докато се заситиш.
— Погледни още веднъж списъка ми, Ян! Дали не съм пропуснал някое интересно място?
— Между другото, как се снабди с него?
— От коняря на хан „Летящи гъски“. Там съм отседнал. Той има красива дъщеря, но не мога да припаря до нея.
Херцогът въздъхна.
— Върви в хана и донеси нещата си. Не мога да допусна да спиш на друго място. Най-късно до шест да си тук. Ще вечеряме в моя клуб и ще започнем със списъка ти.
Едно от най-здравите неща на този свят е приятелството, започнало на шестгодишна възраст.
ГЛАВА ТРЕТА
Лейди Адела Уиклиф Робъртсън, овдовялата графиня на имението Пендърлей, вдигна стария си бастун от слонова кост и насочи изхабения му връх към внучката си.
— Хайде, дете, изправи рамене! Стойката ти е като на онази повлекана Мораг точно преди да се почеше. Въпреки че си Робъртсън, във вените ти тече английска кръв. Това те прави истинска лейди. Дамите не се прегърбват, разбра ли?
— Да, бабо — отговори Бранди и изправи рамене.
В огромната кръгла гостна на вдовицата постоянно духаше отнякъде. На момичето му се искаше да се свие, за да се постопли. Каменните стени бяха покрити с вълнени гоблени. Те много отдавна бяха просмукани с влага от студените ветрове на Северно море. Понякога Бранди виждаше как вятърът повдига поизръфаните краища на гоблените и ги удря в грубите камъни. Тя се сви по-близо до почернялата от времето камина.
— Вярно ли е това, което ми каза Бъртранд, бабо? Новият граф наистина е английски херцог и ще бъде нашият господар?
— Така е, детето ми. Както знаеш, неговата баба е моя сестра. — Старицата изпухтя. — Тя беше слаба. Във вените й течеше някаква кашица вместо кръв, а духът й беше като разредено вино. Господи, колко бяхме различни! Всяка пое по своя път…
Гласът на лейди Адела трепна. Бранди разбра, че мислите на баба й са поели по мъглявия път на изминалите години. Момичето почака учтиво няколко минути, после задърпа черния сатенен ръкав на роклята й.
— Бабо, мислиш ли, че този английски херцог ще дойде в Пендърлей?
— Той? — Лейди Адела се стресна и насочи избелелите си сини очи към своята внучка. — А, да херцога. Да дойде тук ли казваш? — Присви тънките си устни, недокоснати от мъжка целувка повече от тридесет години. — Не ми се вярва, детето ми. По-вероятно е да изпрати някой от своите помощници. Той със сигурност ще има конска физиономия и ще души наоколо. Единственото, на което можем да се надяваме, е един отсъстващ английски господар. Той непрекъснато ще повишава рентата ни, Бранди. Да, той ще взима, докато не остане нищо. Но сигурно не знае, че единственото нещо, на което може да се надява, е ръждясалото оръдие.