— Господин Пърси също замина рано сутринта — информира я той, като й сипа още каша. — Искате ли мед, госпожице? Да, сигурно ще искате. Той ще оцвети младите ви страни в розово. Да, мисля, че е много добре, дето господин Пърси си замина.
— Прав си. Достатъчно мед, благодаря ти. Чудя се защо изобщо дойде? Обзалагам се, само за да измисли нова интрига. Сега, когато го няма, по-добре да не говорим за него.
— Знам защо си замина, госпожице. — Гореше от нетърпение да й каже. Тя единствена не знаеше, дълбоко заспала от приспивателното.
Бранди се приведе към него.
— Ще ми кажеш ли, Краби?
— Лейди Адела му нареди така снощи. Каза, че не иска да го вижда, докато е копеле. — Краби се усмихна и добави: — Предупреди го, че не иска дори да чува името му. Това никак не му хареса, но нямаше друг избор. С очите си видях как излетя през портата.
— Най-сетне ще настъпи спокойствие тук. Каза ли херцогът колко време ще отсъства?
— Господин Бъртранд спомена, че няма да се бавят. Дори може да се върнат днес, ако всичко е наред. Господин Бъртранд каза, че няма нищо против дори само да се разходят, след като денят е толкова хубав.
Щеше да се върне още днес! Искаше й се да пее и да се смее. С апетит изяде кашата си.
Краби я гледа как се храни. Уверил се, че няма да издъхне след вчерашния инцидент, кимна и напусна стаята. Бранди довърши закуската си, потънала в мисли за Ян. Щом купи овце за Пендърлей, сигурно щеше да се върне у дома си в Англия. След вчерашния ден беше сигурна, че ще избегне всички усложнения, които му беше създала. Е, той също я беше ядосал, но тя беше започнала първа. Беше се поддала на очарованието на най-красивия и единствен мъж, на когото се възхищаваше. Просто не беше помислила за последствията. Вече не се съмняваше, че го обича.
Беше толкова ясно и просто, също като факта, че е сгоден. Един джентълмен не можеше да развали годежа си. Просто и дума не можеше да става за това. Тя беше натрапница, обречена да бъде отритната. Другата жена в Лондон кроеше планове с бъдещия си съпруг. Без съмнение мислеше за него по същия начин като нея. Имаше всички права да го обича. Бранди знаеше, че когато Ян се върне в Лондон, ще се ожени за нея.
Трябваше да свикне с тази мисъл. Единственият мъж, когото беше пожелала, нямаше никога да бъде неин. И това беше правилно. Тя беше една бедна шотландка. Нямаше пари и не беше красива. Той беше великолепен. Беше всичко това, което тя никога нямаше да бъде. Девойката дълго се взира в празната си купа. После се изправи и тръгна към стаята на Фиона. Искаше да се махне далеч от всички любопитни очи в замъка. Бързо облече и нахрани детето. Поведе го към малката пещера, където беше лодката й.
Едва привечер се върнаха в замъка. Двете бяха мокри, обрулени от вятъра и миришеха на море. Пред замъка стоеше непозната карета. До нея имаше друга, по-стара, със запъхтени коне.
— Сигурно са дошли някакви приятели на баба — каза Бранди на Фиона, като я придърпа към парадния вход.
Пред очите й се изправи най-красивата дама, която някога беше виждала. Момичето застина на място. Жената стоеше пред голямата карета и гледаше към Пендърлей. Беше ниска. Талията й беше толкова тънка, че на Бранди й идеше да се разплаче. Беше облечена в златиста рокля за пътуване, с едно напълно нормално деколте и падаше свободно върху малките й обувчици. Така трябваше да й стои роклята, която Ян донесе от Единбург. Гърдите на дамата изобщо не излизаха навън. От златистото й боне се подаваха гарвановочерни къдрици. Очите й се засенчваха от гъсти мигли. Цветът им беше на тъмнозелен лист.
Бранди забеляза, че към каретата се приближава Ян. Дамата протегна двете си ръце към него. Момичето гледаше как той ги поема и започва да целува пръстите й. След това дамата започна да му говори нещо. Той гледаше към нея и се усмихваше. Бранди разбра, че това беше годеницата на херцога. Всъщност още в първия момент се беше досетила. Двамата изглеждаха така, сякаш принадлежаха един на друг. Бяха елегантни, самоуверени, леко надменни което дори им отиваше. Неочаквано дамата се обърна, сякаш усетила присъствието й. Засмя се и изрече:
— Е, скъпи, Шотландия наистина е странна държава. Но защо разрешаваш на слугите да влизат през парадния вход? Това е той, нали? Трудно е да се каже, защото изглежда като неприветлива купчина сиви камъни. Тази кула над нас заплашва всеки момент да падне! Вероятно не трябва да се приближавам до нея?
Ах, ти, злобна кучко! Цялата й красота и елегантност внезапно се изпариха. Бранди не желаеше дори за секунда да стои близо до това наконтено подобие на жена. Искаше й се да я зашлеви. Погледът на Бранди се спря върху лицето на Ян. То остана невъзмутимо.