— Внимателно, скъпа! Плуваш в непознати води — обади се един мъж с насмешка в гласа си. Той излезе от каретата и стисна ръката на херцога. Двамата започнаха да разговарят за нещо. При друг случай девойката щеше да се изсмее над необичайния му костюм. По жилетката и палтото му имаше безброй златни копчета и джобчета. Но сега стоеше като онемяла. Стискаше ръката на Фиона и искаше да изкрещи на дамата. Но знаеше, че не може да го направи.
— Бранди, причиняваш ми болка — извика детето и измъкна ръката си. Ян се запъти към тях. Фиона се затича най-безсрамно към него, протегнала ръце. Той се засмя и я вдигна високо над главата си. Започна да я върти, а тя се смееше.
— Сега трябва да те оставя на земята, Фиона. А, Бранди, радвам се, че си тук. Чувстваш се по-добре, нали?
— Да — отсече тя, без да се приближи към него.
— Бих искал да те запозная с лейди Фелисити Трамърли. Фелисити, това е Бранди, най-голямата от трите ми братовчедки. Това прелестно дете е Фиона, най-малката сестра.
— Те са твои братовчедки? — Фелисити стоеше и мигаше с очи.
— Точно така каза Ян, Фелисити — поясни другият господин.
— Добре тогава. Поласкана съм — изрече тя, като едва-едва мръдна шията си. Значи това е Бранди, онази различната. Това бяха думите на херцога от странното му писмо. Веднага беше усетила опасността, но как се беше заблудила! Невероятно! Тя, дъщеря на граф и всепризната красавица, да си помисли, че херцогът на Портмейн ще бъде впечатлен от това раздърпано, студено същество, което се облича като селянка и мирише на риба! Държеше другата хлапачка, сякаш му беше приятно да го прави. Фелисити беше вбесена. Как е могъл да забрави кой е и какво дължи на бъдещата си съпруга?
— Двете с Фиона ходихме за риба — обясни Бранди.
— Да — потвърди сестра й, — но не хванахме нищо. Бранди я болеше главата. Искаше просто да седи в лодката и да не прави нищо.
Зелените очи на Фелисити светнаха доволно. Тя се обърна към херцога:
— Това е много странно. Мама няма никога да ми разреши да прекарам цял ден в някаква лодка. Толкова почерняваш. Това не е здравословно, да не говорим, че не е прилично. Ставаш ужасно грозен.
Бранди стисна ръце в юмруци. Беше много близо до мига, когато щеше да се нахвърли върху тази жена. Как смееше да се държи така, сякаш е попаднала в страната на диваци, които няма да получат благоволението й дори да лъснат обувките й?
Джентълменът с много джобчета пристъпи напред. Весело попита:
— Значи ти си Бранди? Какво старинно и чудато име! Аз съм Джил Бредстън, английският братовчед на Ян.
Девойката направи лек реверанс. Изглеждаше й добър човек, като Ян. Но беше пристигнал с тази жена и тя не можеше да му има, доверие. Имаше толкова начини да обидиш някого.
— Тези копчета от истинско злато ли са? — Мръсната ръчичка на Фиона вече се протягаше напред. — Приличаш на един от онези пауни, които веднъж ядосаха баба. Тя заповяда на готвачката да ги изпече за вечеря.
— Добре е постъпила! Надявам се да не свърша земния си път в една от тавите на вашата готвачка. Харесват ли ти копчетата, скъпа? Да, златни са. Когато си измиеш ръцете, ще можеш да ги докоснеш.
— Ще го направя веднага! Ще станат чисти и хубави, ще видиш! — Тя хукна към стълбите. — Ще се върна веднага, сър. Нали няма да забравиш обещанието си?
Той се засмя и помаха ръка след нея.
— Никога не забравям нищо!
— Да не си си загубил ума, Джил? — възмути се лейди Фелисити. — Това мърляче сигурно ще ги откъсне и после ще започне да ги яде. Господи, тя просто ще ги загуби!
Ян се намръщи. Как можеше Фелисити да се държи така? Беше готов да й направи забележка, но си спомни своето първо впечатление от Пендърлей и Шотландия. Осъзна, че всичко е толкова необичайно за нея. Най-вероятно Фелисити беше изненадана. В този момент тя го изгледа с очите на Мариан и той се усмихна.
Бранди забеляза погледа й. Прииска й се да я навре в дулото на ръждясалото оръдие и да я изстреля в небитието.
— Извинете ме — изрече и се насочи към стълбите. Стараеше се гърбът й да бъде изправен като бастуна на баба й.
— Значи това е замъкът Пендърлей, Ян? — обади се Джил. — Е, поне още не си навлякъл фустанела, старче! Доста е грамаден. Чудя се дали не е построен преди четиристотин години? Фелисити е права. Виж как са наклонени кулите!
— Нямам нерви, за да изпробвам шотландската пола. Бъртранд, другият ми братовчед, казва, че краката ми са много подходящи за нея.
— Господи, Ян, какъв диалект имаш само! — Гласчето на Фелисити беше толкова сладко, че стомахът му се обърна. — Ако не говориш на чист английски, страхувам се, че няма да те разбера.