Не обърна внимание на пълното объркване на Констанс и се зае със саздърмата. Тази вечер тя не беше вкусна както обикновено. Кони нямаше представа какви са чувствата му към нея. Тя беше твърде млада. Кокетничеше и се учеше да бъде жена. Обичаше да наблюдава номерата й, освен когато бяха насочени към онзи кучи син Пърси. Радваше се, като гледаше как тя расте и се променя. Понякога дрънкаше глупости, друг път думите й го караха да се чувства горд от нея. Кони имаше нужда от време. Баща му и лейди Адела не трябваше да насилват нещата.
— Само гледай да не побелееш, докато направиш своя избор, момче — отбеляза старицата размахала вилицата си към него.
— Според мен Бъртранд винаги внимава какво върши — обади се Ян. Искаше малко да разведри атмосферата. Като видя жалкото подобие на плодова пита, което се готвеха да им сервират, побърза да добави: — Предлагам да отложим десерта и да минем във всекидневната.
Бранди му се усмихна ослепително.
— Но, Ян, плодовата пита е чисто шотландски специалитет! Сигурен ли си, че не искаш да я опиташ? Не си ли ми казвал толкова пъти, че е любимият ти десерт?
В отговор той също й се усмихна и заяви:
— Без съмнение съм казал всичко, което си пожелала от мен! Сега бъди така добра и последвай лейди Адела във всекидневната!
— Добре, командире — промърмори тя.
Ян получи неочаквана подкрепа от Джил. Той се изправи готов да кавалерства на лейди Адела.
— Да тръгваме, Ян! Колкото по-бързо се оттеглим, толкова по-добре, приятелю! Не мисля, че мъжете имаме да си кажем нещо важно. Бастунът ви, лейди! До къде бяхме стигнали? А, да, до Дойър. Спомняте си стария скъперник, виконт Дойър, нали?
— Дойър — повтори бавно старицата. — Не мога да кажа, че ми звучи познато това име, момчето ми — призна накрая разочарована.
— Няма значение, лейди — успокои я младият мъж. — Той наистина не заслужава вниманието ви. — Всъщност не съществуваше никакъв виконт Дойър.
Ян го изгледа предупредително, но Джил не му обърна внимание. Той се забавляваше отлично.
Когато настаниха старата графиня в дневната, тя предложи:
— Защо не ми разкажеш за твоето семейство или за това на херцога? Знам, че дъщерята на сестра ми се омъжи за едно безгръбначно. Бих искала да знам от кого Ян е наследил този огромен ръст?
— Може би дъщерята на сестра ви малко е излъгала безгръбначното, госпожо?
Лейди Адела се изкикоти. Бранди се радваше, че устата й не е пълна с храна. Старицата се обърна и удари Джил по рамото.
Бранди не можеше да гледа как Ян помага на Фелисити да седне, сякаш тя беше дете. Приближи се до Джил и баба си.
— Наистина, Джил, толкова малко знаем за семейството ви! Ян никога не ни е разказвал…
— Какво? Не ви е говорил за прекрасните си роднини? Какъв пропуск? — Бранди видя подигравка в очите му, въпреки че устните му се усмихваха на Ян. — Нашият знатен глава на семейството не си е дал труда да ви информира за гордия си произход? Ян, остави на мен да направя това?
— Давай, Джил! Само внимавай от скука дамите да не задремят.
Фелисити не харесваше начина, по който херцогът се шегуваше относно семейството си. То беше твърде известно и не беше прилично да се постъпва така. Беше направо светотатство!
— Наистина, как може да се подиграваш с предците си? Те пълнят цели страници от историческите книги. Побеждавали са в битки, били са свещеници, добри политици. Имало е дори крале. Натрупали са толкова богатства и са се сдобили с такива имения…
— Да и са манипулирали своите избиратели — прекъсна я Ян. — Купували са гласове от продажниците, кланяли са се на силните. Разбира се, някои от тях са стигнали и до Камарата на лордовете. Не им се е налагало да похарчат и едно пени, затова пък са досаждали на всички с високопарните си речи.
Бранди любезно изрече:
— Прав си, Ян. Не си заслужава да се хвалиш с това. Кълна се, че бих умряла от скука да слушам някоя от речите на твоите предци. Впечатлена съм дотолкова, доколкото Джил се опитва да развесели баба.
Фелисити изстреля като лейтенант:
— Бих искала да ви информирам, госпожице Робъртсън, че семейство Кармайкъл има благороден и горд произход. Те са чисти англичани! Във вените им не е текла чужда кръв.
— Колко бързо забрави граф и графиня Дьо Во, скъпа — вметна Джил.
— Джил! — възмутено възкликна херцогът.
Бранди понита:
— Кои са били тези Дьо Во, Джил?
— Принуден съм да мълча, Бранди. Нека ти обясни херцогът.
Фелисити приключи темата:
— Не виждам каква промяна са донесли Дьо Во, Джил? В края на краищата не са внесли френска кръв в рода Портмейн.
— Права си, скъпа — съгласи се той и измъкна малка кутийка с емфие от многоцветната си жилетка.