— Започвам да се съмнявам, че умът ти малко се е помрачил в тази изостанала провинция. Разбира се, че зачитам теб и твоя произход. Точно това се очаква от една бъдеща херцогиня на Портмейн. Не съм запленена както в някой романтичен роман, пълен с глупостите на жени от долната класа?
— Значи херцогът и херцогинята са различни от обикновените хора?
Фелисити го изгледа. В погледа й имаше презрение.
— Херцогът и херцогинята трябва да служат за пример на родените без титла. Сълзливите сантименталности нямат място сред нашите кръгове. Не мога да си представя херцогинята на Портмейн да ти се хвърля на врата и да прави сцени, достойни само за театъра! Имам друго възпитание и никога няма да направя нещо толкова безвкусно!
Ян я гледаше натъжен. Може би някога щеше да се съгласи с нея, но не и сега. Изведнъж осъзна, че Фелисити е права. Беше се променил и не беше сигурен, че разбира хората около себе си. Може би винаги е бил такъв? Въздъхна тежко. Дори и да не беше херцог, той все пак беше джентълмен. Въпреки че не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си до тази жена, не би могъл да развали годежа си. Това беше една от най-големите грешки в живота му. Беше виждал у нея онова, което му се искаше да види. Направил грешен избор, сега трябваше да си плаща. Защото тя никога нямаше да се промени.
— Мисля, че е време да се връщаме в Пендърлей — изрече той.
Фелисити се усмихна и кимна величествено. После го последва.
Пристигането на Пърси не подобри настроението на Ян. Все пак беше изненадан. Пърси изглеждаше безкрайно щастлив. Съобщи, че вече не е копеле, а истински Робъртсън. Шотландският съд с упоритото съдействие на Макферсън го беше признал предния ден в Единбург.
Ян видя, че Бъртранд пребледня, като чу новината. Колкото до Клод, той изсумтя сърдито и обърна сълзливия си поглед към лейди Адела. Тя изглеждаше много доволна. Удари силно Пърси по рамото и се обърна към Клод:
— И твоят ред ще дойде, не се тормози — каза старицата. В гласа й звучеше подигравка. — Една седмица или месец по-късно, какво значение има? Старият Макферсън не може да върши по две неща наведнъж.
Отношението на Фелисити към Пърси най-много изненада Ян. Беше очаквал да вирне своя аристократичен нос, отвратена от факта, че трябва да стои в една и съща къща с копеле. Но не стана така. Пърси беше поел малката й ръчичка. После беше произнесъл нещо несъмнено ласкаво и беше я целунал леко. Фелисити беше поруменяла. Ян не можеше да повярва на очите си. Той самият винаги беше внимавал да не нарани невинността й. Но явно Пърси би могъл да я целуне и по устните. Тя щеше да отговори на целувката и да му благодари за това.
Джил беше приел поздрава на Пърси съвсем нормално, но несъмнено беше впечатлен от успехите му сред жените.
С изключение на една, помисли Ян и погледна към Бранди.
На вечерята новодошлият с удоволствие им разказа за посещението си при бащата на Джоана, Конан Макдоналд.
— Трябваше да видите лицето на стария чешит, когато му казах, че умишлено досега не съм го посетил. Стана направо лилав, но не можеше да ми откаже ръката на дебелата си дъщеря. Сега съм истински Робъртсън, а това означава много.
— Нима не ухажвате госпожица, на която се възхищавате? — попита Фелисити.
— Веднага ще отгатна — подметна Джил със светнали очи. — Тази госпожица е богата наследница?
— Така е — съгласи се Пърси, като се смееше доволен. — Освен това е дебело, малко гълъбче, което мисли, че въртя света на малкия си пръст. Разбира се, за цялото си богатство Конан Макдоналд още носи мириса на магазин, но ще се примиря с това.
— И с обожанието — подметна Джил.
— Поне за известно време.
Колко странно, че Фелисити без никакво затруднение разбираше тежкия шотландски акцент на Пърси, чудеше се Ян. Все още не проумяваше защо е бил толкова заслепен по отношение на тази жена.
— Значи Макдоналд те прие, момчето ми? — попита лейди Адела.
— Съмнявате ли се, лейди? Старият Енгъс може и да гори в пъкъла, но името му все още се тачи сред шотландските благородници. Сигурно се досещате, че не се въздържах да не похваля достойнствата и титлите на новия господар на Пендърлей. Дъртакът онемя, като разбра, че господар на имението е английски херцог.
Лейди Адела размаха пръст срещу него.
— Не си му казал, че си негов наследник, нали, мошенико?
„Това беше най-важното“ — помисли Ян. Едва не счупи чашата, когато я остави на масата.
— Наследникът на херцога предстои да се роди. Надявам се да се появи още следващата година!