Бранди го изгледа, после разбра.
— Говориш за Мариан, нали?
— Да, госпожице Бранди. Мисля, че отново преживява онези ужасни събития. — Старият човек беше толкова изморен, че се отпусна на един стол и затвори очи. Не можеше да забрави пребледнялото лице на херцога, когато се беше върнал сам от Франция. На глас изрече: — Приятелите му се изплашиха да не се побърка. Спомням си, че дори кралят му изпрати своите съболезнования. Беше много тъжно тогава!
Девойката си наложи да бъде спокойна. Мариан беше мъртва от доста време. Но тя беше жива и Ян имаше нужда от грижите й. Ако се наложеше, беше съгласна да го дели с мъртвата му съпруга, но не и с Фелисити.
— Върви да спиш, Мабли! Капнал си от умора.
Камериерът се отправи към стаята си.
— Ако негова светлост стане много неспокоен и не можете да се оправите сама, ще ме повикате, нали, госпожице?
— Да. Не забравяй да заключиш вратата, Мабли!
Мабли се оттегли и заключи вратата след себе си. За момент остана прав сред малкия дрешник. В него бяха пъхнали малко легло, на което щеше да спи може би още няколко седмици. Само при мисълта, че Мораг е сменила чаршафите тази сутрин, го засърбя по цялото тяло. Подобно лейди Фелисити и на него му се искаше да не бяха идвали в Шотландия. Молеше се негова светлост да се оправи. Щом оздравееше може би щеше да се съгласи да напуснат това странно място.
Като сваляше черното си палто, погледна към затворената врата. Смръщи вежди. Не беше редно госпожица Бранди да се грижи за негова светлост. По-добре беше да е някой мъж. Господин Джил например. Бранди беше една упорита млада госпожица и явно не беше безразлична към херцога. Въпреки че не харесваше високомерната лейди Фелисити, знаеше, че госпожица Бранди ще страда. Негова светлост вече беше дал съгласието си за този брак. Беше прекалено съвестен, за да наруши дадената дума. Жалко наистина, но нищо не можеше да се направи.
Девойката стоеше тихо край леглото на херцога и го наблюдаваше. Лицето му беше зачервено от треската.
Тя го изтри със студена, влажна кърпа. Когато попиваше потта по шията и раменете му, той измърмори нещо и обърна глава. Тя отново изтри лицето му. Ян се опита да отблъсне ръката й, но нямаше сила за това.
— Ш-шт — прошепна девойката и придърпа нагоре пухената завивка. Превръзката през гърдите му изглеждаше ослепително бяла сред черните косъмчета. Бранди внимателно попиваше потта около бинтовете.
Дишането му стана по-спокойно. Вече не се въртеше, въпреки че все още имаше температура.
Девойката беше изтощена от тревога и безсъние, но продължаваше да избърсва с мокра кърпа тялото му. После сложи дърва в огнището, съблече се и навлече нощницата си, наметна карирания шал върху раменете си и седна. Придърпа дебелото вълнено одеяло под брадичката си, за да се стопли.
От съня я изтръгнаха ругатни и несвързани думи. Веднага скочи и застана до леглото му. Като чу думите му, в очите й се появиха сълзи и гърлото й се сви.
„Мариан, Мариан, защо не ми се довери? Щях да се опитам да ги спася! Мариан, как си могла да се съмняваш в мен? Прекалено късно… Много закъснях!“
— О, не, Ян! Не е била твоя вината! Не обвинявай себе си за нейната смърт! Тихо, любов моя, тихо! Обичам те повече от нея, Ян! Никога няма да те изоставя! Как е могла да не ти се довери?
Той започна да се мята в леглото и да размахва ръце. Девойката се изплаши да не се отвори раната му. Притисна раменете му с всичката си сила.
— Лежи спокойно, Ян!
Гласът му стана по-висок. Бранди си представи как острието на гилотината се стоварва върху шията на Мариан. Узна, че тя е заминала за Франция, за да спасява родителите си. Защо не му е казала? Защо не го е помолила за помощ? Той е бил неин съпруг и спокойно е могла да го направи.
— Не е била твоя вината, Ян — повтаряше непрекъснато Бранди. Искаше й се да я чуе и да й повярва. Постави пръсти на устните му и притисна лицето си до неговото.
Ян продължаваше да повтаря името на съпругата си. Отчаяна, Бранди впи устни в неговите. Искаше й се той да забрави своя призрак. Изненада я реакцията му. Езикът му проникна дълбоко в устата й. Може би това беше похот? Тази дума тя често беше чувала в семейство Робъртсън. Разбра, че иска повече от това. Искаше да го докосва, да го прегръща. Ръцете му се плъзнаха по гърба и бедрата й.
Съзнаваше, че трябва да се отскубне от прегръдката му. Той не знаеше какво върши. Представяше си, че тя е първата му съпруга. Вярваше, че е Мариан. Девойката се опита да се отдръпне, но ръцете му не я пускаха.
— Ян, не трябва да правиш това — прошепна тя, но знаеше, че заблуждава и него, и себе си. Искаше й се да продължава и никога да не я изпуска от прегръдката си.