Когато Ян се огледа за Бранди, тя беше излязла. Не вярваше, че го е направила от страх. Тя беше дарила своята девственост на един мъж с размътен от треската мозък. Защо го беше направила? Той пожела лека нощ на всички и се оттегли замислен.
На следващата сутрин стана рано. Рамото го болеше, но предпочете да не обръща внимание на това. Излезе от стаята и се насочи към главното стълбище. Мабли вървеше след него и му се караше.
— Престани, Мабли! — Вече бяха стигнали централното фоайе. — Като се изморя, веднага ще си легна. Сега върви да изпиеш чаша силен чай.
Въпреки че очакваше да види Бранди, не я завари в трапезарията. Ян изяде закуската си и тръгна да я търси. Нямаше я нито в дневната, нито в стаята на Фиона. Не я откри и сред рододендроните край алеята.
Насочи се към брега. Надяваше се Бъртранд и Мабли, днешната му стража, да не са по петите му. Бранди стоеше край водата и се взираше в морската шир. С облекчение забеляза, че Фиона е доста далеч. Играеше си с камъчета и водорасли на пясъка. Охраняващите го мъже останаха на скалата. Той изобщо не се интересуваше какво ще си помислят, като го видят да разговаря насаме с Бранди.
Спусна се по пътеката към брега и извика:
— Не бягай от мен! Няма да бъде честно, като знаеш, че не мога да те стигна. Не ми даваш никаква възможност да поговоря с теб, а ми се струва, че доста се измъчваш. Е, добре, смятам, че мога да се справя с притесненията ти. Само не мърдай от мястото си!
Бранди искаше да избяга, но не го направи. Тя не беше объркана. Изпитваше нещо по-дълбоко. Сигурно беше изплашена. Трябваше да изслуша извиненията и обясненията му. Той щеше да се опита да заглади нещата. После тя можеше да се скрие някъде и да си наложи да забрави за него. Ян се приближи до нея и я погледна усмихнат.
Под тена, който беше придобил в Шотландия, личеше, че е пребледнял. Бранди несъзнателно вдигна ръка и погали брадичката му.
— Не трябва да ставаш от леглото. Боли ли те рамото? Да извикам ли Малкия Робърт? Не трябваше да слизаш по тази стръмна пътека. — О, Господи, какво правеше тя? Държеше се така, сякаш беше неин! Бързо отдръпна ръката си.
— Нещо друго? Няма? Добре, този следобед ще ме прегледа Малкия Робърт. Ако направиш и една стъпка назад, ще помисля, че си страхливка. А сега не мърдай, Бранди!
— Заповядваш ми, а аз никога не съм харесвала това. Може да попиташ лейди Адела. Когато бях малка, тя постоянно ме наричаше упорито магаре. — Обърна се и се затича по пътеката. Не беше направила и три крачки, когато той я сграбчи през кръста и я повдигна. Тя изплашено извика. Гневът й мигновено се превърна в страх.
— Недей, Ян! Раната ти може да се отвори! Моля те! Кълна се, че повече няма да бягам! Пусни ме на земята, защото ще те заболи.
— Няма да ми се случи нищо, но не мога да кажа същото и за теб! Сега ще правиш това, което ти кажа и няма да ми противоречиш! — Пусна я на мокрия пясък точно до вълните. — Нали не искаш да те вържа, Бранди? Държиш се като дете, а знаеш, че вече си жена. Знам това и ти трябва да се изправиш пред този факт.
Тя го гледаше загрижено.
— Боли ли те гърбът?
— Още не, но ако това стане, да знаеш, че ти ще си виновна — той я изгледа внимателно и Бранди се изчерви. Смутена ли беше? Или ядосана? Той не знаеше, но се надяваше скоро да открие. Чудесната й руса коса беше отново сплетена на плитки, подходящи за ученичка. Припомни си разпилените й коси върху лицето си. Толкова много неща му се губеха от онази прекрасна нощ. Беше я прегръщал. Беше проникнал дълбоко в нея. Господи, трябваше да престане с това!
Ян й протегна ръка.
— Първо трябва да ти кажа, Бранди, че Мабли и Малкият Робърт ми разказаха за постъпката ти. Това ме разтревожи, но все пак ти благодаря. Спасила си живота ми. Искам да знам защо го направи? Една дама би припаднала и това би довело до моята гибел. Да, страшно съм ти благодарен. Ти ми подари живот, Бранди! Защо го направи?
Чудеше се защо изобщо я пита. Нима не разбираше. Младата жена сви рамене и подритна едно камъче.
— Изкарваш ме героиня, каквато не съм. Всичко стана толкова бързо. Ти лежеше на земята потънал в кръв, дори не се замислих. Просто трябваше да действам.
— Знаеш, че аз също не бих позволил на някого да те нарани, нали?
— Сигурно всеки джентълмен ще постъпи така.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Че би спасил всеки Робъртсън, ако се наложи.
— А ти?
Усмихна му се дяволито и разпери ръце.
— Ако Пърси беше на мушката, сигурно щях да го оставя и да бягам далеч!
— Правилно. Мабли ми каза, че си ме пазила през нощта. Бил съм безпомощен, а ти не си позволила да остана сам. Дори си взела пистолет от колекцията на стария Енгъс. Така ли е било?