Носеха се различни слухове. Изглежда, херцогът нехаеше за това. Всеки път го срещаха в компанията на различни дами, коя от коя по-хубави. Освен това явно беше придобил интерес и към операта. Често го виждаха в ложата му, разбира се, с някоя красива жена. Деколтето й неизменно беше разкошно и явно добре се забавляваха. После наблюдаваха как спокойно излиза от апартамента й. Без съмнение не го интересуваше кой ще го види.
На всички стана ясно, че херцогът на Портмейн пропада. В началото на юни, когато Сезонът свърши, никой не се изненада, че Ян не предложи брак на нито една от тези, с които беше флиртувал. В „Газет“ обаче се появи съобщение относно лейди Фелисити. Тя беше хванала маркиз Хардкасъл. Никой не обвиняваше херцога за нищо. Колкото по-разпуснат беше, толкова повече му прощаваха. Той беше благороден и добър. Хората нямаха нищо против забавленията му.
Когато прочете съобщението за сватбата на Фелисити, той само поклати глава. Джеймс, неговият иконом, беше единственият, забелязал усмивката на устните му.
— Горкият заслепен нещастник — чу да си мърмори херцогът. — Той ще разбере, но ще бъде късно.
Една сутрин в средата на юни остана в леглото си до обяд. Имаше най-тежкия махмурлук в живота си. Не му се беше случвало дори и в Оксфорд, където на практика рядко биваше трезвен. Замисли се за оперната певица и четирите куртизанки, с които се развличаше. Вече беше прекалил и трябваше да се спре.
Пиеше силното кафе, направено от състрадателната му готвачка. Джеймс донесе подноса с обяда му.
— Господи, защо тези хора още не заминават за Брайтън? Толкова много покани! Изморих се от тези непрекъснати събирания. Изморих се дори от себе си.
Джеймс не си направи труда да коментира чутото, въпреки че беше съгласен с господаря си. Всички прислужници в домакинството биха се съгласили с него. Икономът стоеше зад херцога, докато той ровеше из множеството пликове. С изненада видя, че негова светлост измъкна един, пристигнал от далечната Шотландия. Колко странно! Ръцете на господаря му трепереха, докато го отваряше.
Херцогът прочете написаното два пъти и се засмя.
— Е, Джеймс, изглежда, Пърси е постигнал една от целите си.
— Да, ваша светлост?
— Пърси е един мой роднина от семейство Робъртсън и е копеле, Джеймс. След две седмици ще се жени за госпожица Джоана Макдоналд в замъка Пендърлей. Било необходимо и моето присъствие. Сигурно баща й иска да се увери, че новият господар на имението е истински англичанин, а не поредната измислица на бъдещия му зет.
— А-ха — каза икономът.
Няколко минути херцогът мълча. Джеймс го наблюдаваше как барабани с пръсти по масата и гледа нежната дрезденска фигурка, закачена в ъгъла на трапезарията.
— Ще се върне ли ваша светлост в Шотландия? — Нещо се беше случило там. Нещо, което имаше връзка с разтрогването на годежа с лейди Фелисити. Трябва да е било и добро, и лошо. Доброто беше, че не се ожени за тази хищница. Лошото беше, че откакто се върна в Лондон, херцогът беше страшно нещастен. Икономът чакаше.
Херцогът се извъртя на стола си. Джеймс се изненада. Господарят му се усмихваше щастливо.
— Мисля, Джеймс, че няма нищо по-безполезно от глупав мъж. Господи, аз съм най-големият глупак на земята! Ако кажеш, че съм сляп, и с това ще се съглася. Надявам се поне да не съм закъснял. Шотландия трябва да е много красива през лятото. Там цъфтят прекрасни цветя. Донеси ми нещата за писане. Трябва да известя Джил, че няма да прекарам вечерта с него. А, Джеймс, уведоми Мабли, че заминаваме след час! В единадесет каретата трябва да е готова за път. Искам точно след пет дена да бъда в Пендърлей.
— Дълго ли ще отсъства ваша светлост?
— Е, все пак отивам на сватба — отговори херцогът, като потриваше ръце. — Не се безпокой, ще те известя навреме.
Малко по-късно обличаше кафявия си костюм за пътуване. Погледна часовника върху камината и свери своя. Когато излизаше от спалнята, погледът му падна върху портрета на Мариан, поставен върху нощното му шкафче. Художникът беше вдъхнал живот на зелените й очи. Лъскавите й черни коси бяха прибрани назад. Устните й бяха нежни и пълни. Представи си ги как треперят. Но от този спомен вече не го заболя.
Грабна миниатюрата и забърза надолу по стълбите.
— Джеймс — извика на иконома, — докато отсъствам, постави портрета в галерията — започна да слага ръкавиците си. Закрачи енергично към каретата си.