— Полицаите могат да бъдат доста толерантни, мистър Чапмън. От тях зависи дали ще погледнат на определено деяние като на лекомислена лудория. Приемам уверението ви, че желаете да помогнете в разкриването на убиеца на това момиче. А сега, ако обичате, продължете и ми разкажете за третия си метод.
— Е — рече Найджъл, — вече почти съм стигнал до същината на въпроса. Третият начин бе доста по-рискован от останалите, но пък беше много по-забавен. Вече бях ходил в аптеката при Силия веднъж-дваж и знаех каква е обстановката там.
— Значи успяхте да откраднете шишенцето от шкафа?
— Не беше толкова просто. А и това би противоречало на теорията ми. Защото ако бе станало истинско убийство, тоест, ако бях откраднал отровата, за да извърша истинско убийство, вероятно някой щеше да си спомни, че съм ходил там. А всъщност не бях ходил повече от шест месеца. Просто знаех, че към единадесет и четвърт Силия винаги влиза в задната стаичка за кратка почивка, за чашка кафе с бисквити. Момичетата работеха по две. С нея работеше само едно момиче, което бе постъпило наскоро и със сигурност не ме беше виждало никога. Тогава направих следното: влязох в аптеката с бяла престилка и стетоскоп. Вътре беше само новото момиче, заето на гишето за външни пациенти. Отправих се към шкафа с отровите, взех едно шише, после заобиколих рафта и попитах момичето „Какво е съдържанието на адреналин в това?“. Тя ми отговори нещо. След това я попитах дали няма да ми даде два аспирина, защото се чувствам ужасно зле. Погълнах ги, а после излязох. Тя и за миг не се усъмни, че не съм някакъв ординатор или студент по медицина. Беше като детска игра. Силия изобщо не разбра, че съм ходил там.
— Стетоскоп, значи? — любопитно попита инспектор Шарп. — Откъде намерихте стетоскоп? Найджъл внезапно се усмихна.
— Беше на Лен Бейтсън — отвърна гой. — Свих му го.
— Оттук ли?
— Да.
— Това обяснява кражбата на стетоскопа. Значи не е дело на Силия.
— Мили Боже, разбира се, че не! Нали не си представяте някой клептоман, който задига стетоскопи?
— Какво направихте след това?
— Хм, трябваше да го заложа — каза Найджъл с оправдаващ се тон.
— Не сте ли постъпили малко жестоко с Бейтсън?
— Много жестоко. Но просто нямаше как да му кажа за всичко това, без да му обясня методите си, което не исках да правя. Но все пак — добави бодро Найджъл — една вечер скоро след това излязохме заедно и му организирах страхотно прекарване.
— Вие сте много безотговорен младеж — рече инспектор Шарп.
— Трябваше да ги видите — каза Найджъл с усмивка, която ставаше все по-широка, — когато изсипах тези три смъртоносни отрови на масата и казах, че съм успял да ги задигна така, че никой никога да не се досети кой ги е взел.
— Фактически думите ви означават — каза инспекторът, — че сте могли да отровите някого по три различни начина, с три различни отрови, като в нито един от случаите не биха могли да ви разкрият по отровата.
Найджъл кимна.
— Това е пределно ясно — потвърди той. — А при създалите се обстоятелства не е никак приятно да си го признае човек. Работата е там, че всички тези отрови бяха унищожени преди не по-малко от две седмици, а може би и повече.
— Така си мислите, мистър Чапмън, но може би истината е различна…
Найджъл го погледна.
— Какво искате да кажете?
— Колко време тези неща бяха във ваше притежание?
Найджъл пресметна:
— Ами, опаковката хиосциамин — около десет дни, струва ми се. Морфиновият тартрат — около четири дни, а дигиталиновата тинктура взех същата сутрин.
— И къде ги съхранявахте — хиосциаминовият хидробромид и морфиновият тартрат, например?
— В чекмеджето на моето шкафче, натикани на дъното, под чорапите ми.
— Някой знаеше ли, че са там?
— Не, не. Сигурен съм, че не.
Въпреки това в гласа му се таеше някакво колебание, което не остана незабелязано от инспектор Шарп, но той засега не искаше да повдига въпроса.
— Не казахте ли на някого с какво се занимавате? Вашите методи? Начините, по които се сдобивате с тези неща?
— Не. Поне… Не, не съм…
— Вие казахте „поне“, мистър Чапмън?
— Да, но наистина не съм казвал. Ако трябва да бъда честен — щях да кажа на Пат, но си помислих, че тя не би одобрила такова нещо. Тя е много принципна, ето защо си замълчах.
— И не сте ѝ разказвали за откраднатите от лекарската кола лекарства, или за рецептата, или за морфина от болницата?
— Всъщност казах ѝ след това за дигиталина — че съм написал рецептата и съм взел лекарството от аптеката; и за маскирането ми като лекар в болницата. За съжаление Пат въобще не сметна това за забавно. Не ѝ казах, че съм откраднал онези неща от колата — направо нямаше да го понесе.