— Продължавай.
— Мистър Найджъл излиза преди половин час, точно преди шест… изглежда много разтревожен, той връща се с вас ей сега.
— Точно така, да.
— Мис Валъри, тя излиза точно в шест. Сигнал за време, бип-бип-бип. Облечена за коктейл, много елегантна. Тя още навън.
— Всички останали са тук, така ли?
— Да, сър. Всички тук.
Шарп погледна в бележника си. Часът на обаждането на Патриша бе отбелязан. Точно шест часа и осем минути.
— Значи всички са били тук, в къщата? И никой не се е връщал през това време, така ли?
— Само мис Сали. Тя била долу до поща с писмо и върнала се.
— Знаеш ли в колко часа се върна?
Джеронимо се намръщи.
— Тя се върнала, докато казвали новини.
— Значи след шест?
— Да, сър.
— Коя част на новините беше?
— Аз не си спомня, сър. Но било преди спорт, защото, кога спорт, ние гасим.
Шарп се усмихна мрачно. Не можеше да се залови за никого конкретно. Само Найджъл Чапмън, Валъри Хобхауз и мисис Хабърд можеха да се изключат. Това означаваше дълго и уморително разпитване. Кой е бил във всекидневната, кой я е напускал? И кога? Кой за кого ще свидетелства? А освен това една част от студентите, най-вече азиатците и африканците, по природа не бяха наясно с времето и задачата не беше за завиждане. Само че трябваше да се свърши.
В стаята на мисис Хабърд цареше тъжна атмосфера. Самата мисис Хабърд, все още с дрехите си от улицата, седеше на дивана, а приятното ѝ кръгло лице беше изопнато и притеснено. Шарп и сержант Коб седяха край малка маса.
— Мисля, че се обади оттук — каза Шарп. — Към шест няколко души са влезли или излезли от всекидневната, или поне така казват, а никой не е видял, забелязал или чул да се използва телефонът в салона. Разбира се, на твърденията им за времето не може да се разчита напълно, половината от тези хора явно никога не поглеждат към часовника. Но ми се струва, че тя при всяко положение би влязла тук, за да се обади в полицията. Вие бяхте навън, мисис Хабърд, но предполагам, че не заключвате вратата.
Мисис Хабърд поклати глава.
— Мисис Николетис винаги го правеше, но аз никога.
— Добре, тогава Патриша Лейн идва да се обади оттук, развълнувана от това, което си е спомнила. После, докато тя говори, вратата се отваря и някой надниква или влиза. Патриша млъква и затваря. Може би във влезлия разпознава човека, чието име се кани да произнесе? Или е само предпазливост? Възможни са и двете. Лично аз съм склонен да приема първото.
Мисис Хабърд кимна убедено.
— Който и да е бил, той я е проследил дотук, може би е слушал пред вратата. Влязъл е, за да спре Пат.
— И тогава…
Лицето на Шарп потъмня.
— Този човек се е върнал в стаята на Патриша заедно с нея, говорейки спокойно и непринудено. Може би Патриша я е обвинила, че е взела содата и може би е получила правдоподобно обяснение.
Мисис Хабърд попита рязко:
— Защо казвате „я“?
— Смешна работа… едно местоимение! Когато намерихме тялото, Найджъл Чапмън каза: „Ще убия този, който го е направил. Ще го убия.“ Може да има някакви подозрения спрямо мъж, към някой определен мъж. Ако е така, трябва да открием какви са причините да мисли така. Що се отнася до мен, то аз смятам, че е жена.
— Защо?
— Просто така. Някой влиза в стаята на Патриша заедно с нея… някой, с когото тя се чувства у дома. Това говори за друго момиче. Мъжете не посещават етажа със спалните на момичетата, освен ако нямат специална причина. Нали съм прав, мисис Хабърд?
— Да. Не е абсолютно твърдо и установено правило, но в общи линии е така.
— Другата страна на къщата е отрязана от тази, с изключение на приземния етаж. Ако се приеме, че разговорът между Найджъл и Пат по-рано е бил чут, най-вероятно го е чула жена.
— Да, разбирам какво имате предвид. Някои от момичетата прекарват половината от времето си в надничане по ключалките.
Тя пламна и добави с извинителен тон:
— Това е твърде строго обвинение. Всъщност въпреки че тези къщи са масивно построени, те са разделени впоследствие и новите стени са тънки като хартия. Не можете да не чувате. Джийн, трябва да призная, доста шпионира. Тя си е такава. И, разбира се, когато Женевиев е чула Найджъл да казва на Пат, че баща му е убил майка му, тя се е спряла и е чула всичко останало.
Инспекторът кимна. Беше чул показанията на Сали Финч, Джийн Томлинсън и Женевиев. Той рече:
— Кой живее от двете страни на Патриша?
— Оттатък е Женевиев… но нейната е с оригинална стена. Елизабет Джонстън е от тази страна, по-близо до стълбите. Нейната стена е тънка.
— Това, малко стеснява кръга — отбеляза инспекторът.
— Французойката е чула края на разговора. Сали Финч е била там по-рано, преди да отиде да пусне писмото си. Самият факт, че тези две момичета са били там, автоматично изключва възможността друг да шпионира, освен за много кратко време. Пак, с изключение на Елизабет Джонстън, която може да е чула всичко през междинната стена, ако е била в спалнята си, обаче изглежда доста сигурно, че тя вече е била във всекидневната, когато Сали Финч е излязла до пощата.