— Аз благодари да — рече той най-сетне и когато Расмънсън го видя за последен път, вече си кълчеше езика в напразни усилия да обясни грешката на другите купувачи.
Германецът се подхлъзна и си счупи крака в глезена на стръмния рид над Дълбокото езеро, продаде стоката си по Долар дузината и с взетите пари нае индианци носачи да го отнесат обратно в Дайи. Но сутринта, когато Расмънсън потегли с журналистите, двамата му конкуренти тръгнаха подир тях.
— Колко имаш? — извика единият от тях, мършав дребен човечец от Нова Англия.
— Хиляда дузини — отвърна гордо Расмънсън.
— Охо! Залагам едно срещу едно, че ще те задмина с моите осемстотин!
Кореспондентите предложиха да му дадат назаем парите, но Расмънсън отказа и дребният янки се обзаложи с останалия конкурент, снажно морско чедо и майстор по каране на лодки и тъй нататък, който обеща на всички тях да им покаже един-два фокуса, когато се стигне до даване на форца. И наистина даде форца.с голямо брезентово четвъртито платно, което караше лодката да забива нос във всяка вълна. Той пръв излезе от Линдърман, но сметна под своето достойнство това да пренася всичко на гръб край трудните места и връхлетя с натоварената си лодка скалите на кипящите бързеи. Расмънсън и дребният янки, който също имаше двама пасажери, пренесоха всичко на гръб и след това спуснаха празните лодки през опасното място в Бенет.
Бенет беше двадесет и пет мили дълго езеро, тясно и дълбоко, един комин между планините, през който вечно вилнееха; бури. Расмънсън спря на стан върху пясъците в началото на езерото. Тук имаше много мъже и лодки, тръгнали направо в зъбите на полярната зима. Събуди се сутринта и откри, че духа пронизващ вятър от юг, който поемаше студа от побелелите върхове и заледените долини и беше мразовит като редовен северен вятър. Но беше ясно и той откри също, че дребният янки летеше с вдигнати платна край първия гол нос. Лодка след лодка потегляха напред и кореспондентите с въодушевление се заловиха за работа.
— Ще го задминем преди Еленското кръстовище — увериха те Расмънсън, когато вдигнаха платното и първите ледени пръски прехвърлиха борда на „Алма“.
Трябва да се каже, че целият си живот Расмънсън бе изпитвал страх пред водата, но сега със сковано лице и решително изражение се вкопчи в неудържимото управляващо гребло. Неговите хиляда дузини бяха там, в лодката, пред очите му, добре скътани под багажа на кореспондентите и в ума му кой знае защо, се мяркаха малката къщурка и ипотеката срещу хиляда долара.
Цареше лют студ. От време на време Расмънсън изваждаше в лодката управляващото гребло и взимаше друго, докато пасажерите с брадвички очистваха леда от лопатата. Където и да попаднеха, пръските незабавно се превръщаха в скреж а потапящият се утлегар на триъгълното платно скоро се покри, като с ресни, с ледени висулки. „Алма“ се напрягаше и си пробиваше път през вълните, докато шевовете и сглобките започнаха да се отварят, но вместо да изчерпват вода, кореспондентите къртеха ледени парчета и ги хвърляха през борда. За спиране не можеше и дума да става. Безумното надпреварване със зимата продължаваше и лодките се носеха напред в отчаяна върволица.
— Д-да пукнем не можем спря! — затрака със зъби от студ, не от страх, единият от кореспондентите.
— Вярно! Дръж я по средата на течението, друже! — поощри го другият.
Расмънсън отговори с идиотско хилене. Скалистите брегове се губеха в бяла пяна и единствената надежда дори по средата на течението бе да продължават да се носят пред огромните талази. Да свалят платната би значило да бъдат застигнати и потопени. Те непрекъснато задминаваха лодки, който се блъскаха между скалите, а веднъж видяха лодка на гребена на вълните, която като че ли ей сега щеше да пропадне. Малка ладийка зад тях с двама мъже се наклони и се обърна с дъното нагоре.
— В-ввнимавай, приятелю! — извика този, на когото тракаха зъбите.
Расмънсън се захили и стисна по-силно тежкото гребло със заболялата го ръка. Тласъкът на вълните удряше непрестанно голямата квадратна кърма на „Алма“, платното глухо изплющяваше и всеки път, напънал всичките си сили, Расмънсън буташе утлегара обратно. Усмивката замръзна на лицето му и кореспондентите го поглеждаха с тревога.
Профучаха край самотна скала на стотина крачки от брега. На нейния заливан от вълни връх безумно крещеше някакъв мъж и гласът му за миг надделя над бурята. Но в следващия миг „Алма“ го отмина и скалата се превърна в черна точица сред беснеещата пяна.
— Това изключва янкито! Къде е морякът? — изкрещя единият от пасажерите.
Расмънсън хвърли поглед през рамо към едно черно четвъртито платно. Беше го забелязал да изскача от сивата пелена откъм наветрената страна и цял час, от време на време, го беше наблюдавал да расте. Морякът беше поправил повредите и наваксваше загубеното време.