— Ето го идва!
И двамата пасажери спряха да очукват леда, за да го видят. Езерото Бенет се простираше на двадесет мили зад тях — предостатъчен простор, за да могат водите да издигат планините си към небето. Ту затъвайки, ту излитайки нагоре, като някакъв бог на бурите, морякът мина край тях. Огромното платно, като че ли грабваше лодката от гребена на вълните, изтръгваше я цялата от водата и я запращаше с трясък и потоци от пръски в зиналите бездни.
— Вълните не могат го преобърна!
— Но тттой ще зззабие нос в тях!
Те още не бяха доизговорили, когато черният брезент изчезна от погледа зад огромен вал. Следващата вълна премина през това място, и следващата мина, но лодката не се появи вече. „Алма“ профуча там. Във водата се виждаха парчетии от гребла и сандъци. Една ръка щръкна нагоре и чорлава глава се подаде над повърхността на двадесетина крачки.
Известно време царя мълчание. Когато пред тях се мерна краят на езерото, вълните започнаха да се прехвърлят през борда с такова постоянство, че кореспондентите вече не къртеха лед, а изхвърляха вода с кофи. Дори и това не помагаше, затова след проведено с крясъци съвещание с Расмънсън, те се нахвърлиха върху багажа. Брашно, сланина, боб, одеяла, готварска печка, въжета, разни дреболии — всичко, което им паднеше под ръка, полетя в реката. Това веднага се почувствува: лодката започна да загребва по-малко вода и да се вдига
по-устойчиво на вълните.
— Стига толкоз! — строго подвикна Расмънсън, когато те
се заловиха за най-горния ред яйца.
— К-как ли ще стигнем! — свирепо отвърна треперещият кореспондент. С изключение на своите бележки, филми и фотоапарати те бяха пожертвували цялото си снаряжение. Той се наведе, хвана един от сандъците с яйца и започна да го измъква изпод пристягащите го въжета.
— Остави го! Остави го, ти казвам!
Расмънсън беше успял да измъкне револвера си и опрял извивката на ръката си върху тежкото гребло, се прицелваше.; Кореспондентът стоеше прав върху седалката и се люшкаше напред-назад, за да запази равновесие; лицето му беше разкривено от заплаха и безмълвен бгняв.
— Боже мой!
Така извика неговият събрат по перо и се хвърли по очи! на дъното на лодката. Щом Расмънсън отвлече вниманието си, огромните маси вода хванаха „Алма“ и я завъртяха. Платното увисна и се обърна, утлегарът профуча със страхотна сила| над лодката и отнесе разгневения кореспондент в реката с пречупен гръбнак. Мачтата и платното последваха неговата участ! Когато лодката загуби скорост, огромна вълна нахълта в нея и Расмънсън грабна кофата, за да изгребва водата.
През следващия половин час няколко лодки ги отминаха стремглаво — малки лодки, лодки колкото тяхната, лодки уплашени, неспособни за нищо друго, освен да се носят лудо напред. После една десеттонна баржа, въпреки явната опаснос да загине, спусна платната от наветрената страна и тежко се запъти към тях.
— Не се доближавай! Не се доближавай! — закрещя Расмънсън.
Обаче ниският му планшир се блъсна в тежката ладия останалият жив кореспондент се покатери на борда й. РасмъН сън се плъзна през яйцата като котка и с изтръпнали пръсти
се замъчи на носа на „Алма“ да върже в едно въжетата от платното.
— Хайде, идвай! — викаше му мъж с червени бакенбарди.
— Имам тука хиляда дузини яйца — закрещя му той в отговор. — Вземете ме на буксир! Ще ви платя!
— Хайде, идвай! — изреваха му оттам всички в хор.
Огромна пенеста вълна се разби точно от другата им страна, мина през баржата и наполовина напълни „Алма“. Хората на баржата се отблъснаха с ругатни и вдигнаха платната. Расмънсън им отвърна също с ругатни и се залови да изчерпва водата. Мачтата и платното, като плаваща котва, все още крепени от фаловете, държеха лодката с носа срещу вятъра и вълните и даваха възможност на Расмънсън да се бори с нахлулата вода.
Три часа след това, премръзнал, капнал, дърдорещ несвързано като луд, той все още продължаваше да изчерпва вода и стигна пред покрит с ледове бряг близо до Еленското кръстовище. Двама мъже — правителствен куриер и полуиндианец, водач на шейни, го измъкнаха от разбиващите се в брега вълни, спасиха товара и издърпаха на брега „Алма“. Напуснаха този край с лека ладия и го подслониха за през нощта в бруления от бурята стан. На другата сутрин те заминаха, но той предпочете да остане при своите яйца. И от този ден името и славата на човека с хилядата дузини яйца започна да се шири из цялата страна. Златотърсачи, прибрали се преди замръзването, донесоха новината за пристигането му. Посивели стари жители на Четиридесета миля и Съркъл Сити, кореняци с вечно мелещи уста и загрубели от боб стомаси, когато чуеха името му, си припомняха далечни мечти за пилета и зеленчуци. Дайи и Скагуей се интересуваха от неговото битие и разпитваха за напредването му всеки човек, минал през проходите, а Досън — златният безомлетен Досън — се безпокоеше, тревожеше и дебнеше всеки случаен пришелец, за да чуе нещо ново за него.