Но за това Расмънсън не знаеше нищо. На другия ден след крушението той закърпи „Алма“ и потегли. Жесток източен вятър откъм Тагиш духаше право в зъбите му, но той спусна греблата през борда и се опъна мъжката, макар че половината време се носеше назад по течението и очукваше леда от греблата. Според обичаите на страната беше отнесен на брега при Уинди Арм; на Тагиш три пъти лодката му се напълни с вода и заседна, а на езерото Марш го настигна общото замръзване. „Алма“ бе смазана от струпването на плаващи ледове, но яйцата останаха здрави. Сандък по сандък той ги пренесе две мили обратно на брега, където направи хранилище; то се запази години след това и тези, които знаеха историята, го показваха на хората.
Петстотин замръзнали мили се простираха между него и
Досън, а водният път беше затворен. Но Расмънсън с особено напрегнато изражение пое пеша, нагоре по езерата. Какво е изстрадал през това самотно пътешествие, без нищо друго, освен едно-единствено одеяло, брадва и шепа боб, не е писано да узнае никой обикновен смъртен. Само един полярен странник може да го разбере. Достатъчно е да се спомене, че е бил застигнат от виелица на Чилкат и остави два от пръстите на краката си при хирурга в Овчия стан. Въпреки това той се изправи на крака и ми съдовете в кухнята на „Поуона“ до пролива Пюджет, а оттам хвърля въглища в пещите на пасажерски параход до Сан Франциско.
Човекът, който прекоси куцешком лъснатия под на кабинета, за да поиска допълнителна ипотека от банкерите, беше изпит и чорлав. Хлътналите му бузи проличаваха под рядката брада, а очите сякаш се бяха загубили в дълбоки дупки, откъдето горяха със студен пламък. Ръцете му бяха напукани от студ, вятър и тежка работа, а ноктите — черни от плътно набила се под тях кал и въглищен прах. Той говореше неясно за яйца, ледове, вятър и течения; но когато отказаха да му дадат повече от още хиляда долари, приказките му станаха несвързани и засягаха главно цената на кучета и храна за кучета и такива неща, като снегоходки, мокасини и снежни пъртини. Дадоха му хиляда и петстотин, което беше повече, отколкото им гарантираше къщата, и си отдъхнаха, когато той издраска подписа си и излезе през вратата.
Две седмици след това Расмънсън мина през Чилкат с три шейни, запрегнати с по пет кучета всяка. Единия впряг караше той, двама индианци караха другите. На езерото Марш те разровиха хранилището и натовариха сандъците. Но нямаше пъртина. Той беше първият пътник по леда и на него се падна задачата да утъпква снега и да изсича път през струпванията от лед по реките. Зад себе си той често забелязваше пушек от лагерен огън да се вие на тънка струя в неподвижния въздух и се чудеше защо тези хора не го настигат. Чудеше се, защото беше чужд в тази страна и не разбираше. Нито можеше да проумее своите индианци, когато се мъчеха да му обяснят. Те смятаха това за изпитание, но ако сутрин упорствуваха и не искаха да тръгнат на път, той ги караше да работят под заплахата на пистолета.
Когато при едно преминаване по ледени блокове близо до Белия кон пропадна и кракът му, незаздравял още и твърде чувствителен от предишно замръзване, замръзна, индианците се надяваха, че ще легне. Но Расмънсън пожертвува едно одеяло и с крак, натикан в мокасин с размерите на кофа, продължи редовно, когато му дойдеше редът, да води първата шейна. И заради това те изпитваха към него уважение, макар че зад гърба му се почукваха с пръст по челото и многозначително клатеха глави. Една нощ се опитаха да избягат, ала съскането на неговите куршуми в снега ги докара обратно, ръмжащи, но убедили се в безсилието си. След това, понеже бяха прости диваци от племето чилкат, те се наговориха да го убият, но той спеше като котка и не им предоставяше случай нито буден, нито заспал. Те често се мъчеха да му обяснят какво значи стълбът дим зад тях, но той не можеше да схване и започна да ги слуша с подозрение. А когато се мусеха и клинчеха, не се замисляше да им шибне по един юмрук между очите или бързо охлаждаше разгорещените им духове с насочен срещу тях револвер.
И така си вървеше — с бунтуващи се индианци, диви кучета и път, който вадеше душата. Той воюваше с индианците, да не избягат, воюваше с кучетата, да не припарват до яйцата, воюваше с леда, студа и болката в крака, който не заздравяваше. Щом се възстановеше, младата тъкан отново замръзваше и се подлютяваше от мраза, тъй че се образува гноясала рана, в която кажи-речи можеше да мушне юмрука си. Сутрин, когато за първи път стъпеше с цялата си тежест на този крак, завиваше му се свят и малко оставаше да изгуби съзнание от болка, но по-сетне през деня кракът обикновено изтръпваше, за да го заболи отново, когато се вмъкваше под одеялата и се мъчеше да заспи. И въпреки всичко той, който е бил чиновник и седял целия си живот, опъваше така, че докарваше до капване индианците и надминаваше кучетата. Понеже беше целенасочен човек, сега, когато беше видял тази цел, тя го бе завладяла. На предния план в съзнанието му беше Досън, на задния — хилядата дузини яйца, а по средата между двете пърхаше неговото „его“ и се стремеше непрекъснато да събере двете в златен завършек. Този златен завършек бяха петте хиляди долара — изпълнението на целта и началната точка за всяка друга цел, която би могла да се появи. Цялата работа, която извършваше с ръцете, изпълняваше с механично благоразумие; по същия начин работеше и разумът му. Затова изражението на лицето му стана напрегнато — дотолкова, че плашеше дори и индианците и те не можеха да се начудят на странния бял, който ги беше превърнал в роби и накарал да опъват за него по такъв глупав начин.