Оплакал емир Муса погребаните. Разхождали се напред-назад из двореца, разглеждали пищните му стаи и живописните му кътчета и се спрели на четирикрака маса от мрамор, върху чийто плот било написано: „На тази маса са яли и пили хиляда еднооки и хиляда здравооки царе и всички напуснаха този свят!“
Когато напуснал двореца, емир Муса взел със себе си само масата. Тръгнала войската. Шейх Абдул Самад вървял отпред да им показва пътя. Минал ден, минал втори, а на третия се оказали при висок постамент, върху него — меден конник, на края на пиката му — блестящо широко острие, което заслепявало очите, а върху него било написано: „Ти, който си стигнал до мен, ако не знаеш пътя, който води към Медния град, потъркай шепата на конника — ръката му ще се завърти и ще спре. Следвай посоката й, без да се боиш и притесняваш — тя ще те отведе при Медния град“.
Потъркал емир Муса шепата на конника, тя се завъртяла и посочила правилния път. Тръгнали те в тая посока, вървели, що вървели, пресекли далечни страни, докато един ден се намерили пред колона от черен камък, а в нея до мишниците било вградено някакво същество. То имало две големи крила и четири ръце, двете били като човешки, а другите две — като лъвски лапи с големи нокти. На главата си имало коса като конска опашка, очите му блестели като горещи въглени, имал и трето око на челото, като тигърско и от него изскачали огнени искри. Тялото му било дълго и черно.
— Хвала на онзи, който ми отреди тези велики беди и мъчения до Деня на възкресението! — викало съществото.
Хората загубили ума и дума и хукнали да бягат.
— Какво е това? — запитал Муса шейх Абдул Самад. — Я иди по-близо! Пък може и да ти разкрие тайната си, да разберем какво му се е случило.
— Ама аз се боя от него! — възразил шейхът.
— Не се бойте! — се чул глас от небесата. — Той е окован заедно с всичката му сила и за вас, и за който и да е друг!
Пристъпил шейхът към съществото и го запитал:
— Ей, ти! Как се казваш? Какъв си? Кой те е сложил на това място и по този начин?
— Аз съм ифрит от рода на джиновете! — отговорило съществото. — Казвам се Дахиш бен Аамаш! Окован съм тук с цялото ми величие, затворен съм с цялата ми мощ и ще се измъчвам, докато пожелае всевечният всевишен Аллах!
Запитал го шейхът каква е историята му, и ифритът заговорил:
Моят разказ е удивителен. Някои от синовете на Иблис имаха идоли от червен ахат, на които и аз се уповавах. Почиташе подобен идол и един от царете на морето, който притежаваше огромна сила и велик ум и водеше войска от хиляда хиляди джина. С мечовете си те избиваха всички, които не му се покоряваха, и със сила налагаха неговата вяра. Джиновете, които му се подчиняваха, бяха под моите заповеди. Всички бяха въстанали срещу Сулейман, сина на Дауд. А аз пък се вмъквах в кухата вътрешност на идола и от там издавах повели от негово име. Дъщерята на царя обичаше този идол и дълго престояваше пред него, като се отдаваше на молитви. Бе една от най-големите красавици. Описали хубостта й пред цар Сулейман и той изпратил пратеници при баща й с поръка да му кажат: „Ожени ме за дъщеря си, строши ахатовия камък и се закълни, че няма бог освен Аллах и че Сулейман е пророк на Аллаха. Ако направиш това, ще притежаваш всичко, което ние притежаваме, и ще изпълняваш задълженията, които ние изпълняваме. Ако откажеш, ще изляза срещу тебе с войска, с която нямаш сили да се биеш. Ще те пленя с войниците си, макар и да напълня цялото пространство, и ти ще изчезнеш като вчерашния ден!“
Когато пратеникът на Сулейман дойде при царя, той страшно се разгневи, наду се и каза на везирите си: