— Какво ще кажете за този Сулейман бен Дауд? Хем праща хора за дъщеря ми, хем иска да строша ахатовия си идол и да приема неговата вяра!
— Велики царю! — отговорили те. — Нима Сулейман е в състояние да стори това! Та ти живееш посред Голямото море! Дори да тръгне срещу тебе, той не може да те достигне! Мариди и джинове ще го пресрещнат. А в тази битка ти се уповавай на идола, комуто се кланяш — той ще ти помогне и ще ти дари победа! Правилно ще е да се посъветваш за това и със своя бог (те имаха предвид ахата) и да чуеш какво ще ти отговори! Ако те посъветва да се биеш — бий се, ако ли не — откажи се!
Скочи царят, закла животни, принесе жертва на идола си, влезе при него, отпусна се на колене и заговори:
А пък аз с цялата си глупост и малоумие подцених волята на Сулейман, намъкнах се в кухината на идола и заговорих:
Щом чу моя отговор, царят се реши да почне война с божия пророк Сулейман. И когато пратеникът му дойде втори път за отговор, той го ритна болезнено, заговори му дръзко, заплаши го и му заръча да предаде думите му на Сулейман:
— Ще те заставя ти да приемеш моята вяра! Или ти ще ме плениш в бой, или сам ще паднеш в моя плен!
Върнал се пратеникът при Сулейман и му разказал какво му се било случило. Царят скочил силно разгневен и решил да приготви войската си от джинове, хора, зверове, птици и чудовища. Наредил на Дамарият, който бил цар на джиновете и негов везир, да събере отвсякъде маридите. Той събрал към шестстотин хиляди дяволи. Наредил и на Асиф бен Барихия да събере войниците хора, които били повече от хиляда хиляди. Раздал оръжия и храни, качил се заедно със своите войници на вълшебни килимчета, птиците над главите му летели, зверовете под килимите търчали, докато стигнали острова. Обкръжили го и цялата земя се изпълнила с войници…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Когато пророкът на Аллах Сулейман дойде с войската си на нашия остров, той изпрати човек при царя ни да му каже:
— Ето, аз дойдох! Спасявай душата си от бедата! Подчини ми се! Приеми моето послание, строши идола си и се поклони на единствения бог господар! Ожени ме за дъщеря си, както се полага по закон! Ти и всички, които са с тебе, нека кажат: „Няма бог освен Аллах! Свидетелствам, че Сулейман е пророк на Аллах!“ Речеш ли това — ще имаш вяра и мир, откажеш ли — няма да ме спрат всичките укрепления на острова ти!
Дойде пратеникът, предаде на царя посланието на Сулейман, а той му отговори:
— Това, което той иска от мене, е невъзможно! Съобщи му, че ще изляза на бой срещу него!
Пратеникът предал отговора на Сулейман.
А нашият цар бе пратил своите поданици джинове да съберат войска. Събраха се хиляда хиляди. Към тях се присъединиха и други мариди и шейтани, които живеят по островите в моретата и по върховете на планините, той стегна войската, отвори оръжейниците и раздаде оръжие. И Сулейман също бе подготвил войската си. Той наредил на зверовете да се разделят на две и да застанат отляво и отдясно на хората. Наредил на птиците да литнат над острова, да нападат, да вадят очи с ноктите си и да удрят по лицата с крилете си. Наредил на зверовете да разкъсват конете. Сам той седнал в мраморно ложе с вградени скъпоценни камъни и облепено с плочи от червено злато, сложил везира си Асиф бен Барихия от дясната си страна, а везира си Дамарият — от лявата, човешките царе се подредили отдясно, царете на джиновете — отляво, зверовете и змиите — отпред.
Те се втурнаха срещу нас като един. Аз и войниците ми бяхме първите, който се опълчиха срещу Сулейман.
— Стойте по местата си! — наредих на войниците си. — Нека излязат срещу вас. Тогава викайте за двубой с Дамарият!
Но ето че изскочи самият Дамарият. Метна по мене огнена стрела и неговият огън се оказа по-силен от моя. Изкрещя така силно, че ми се стори, че небето се срути върху мене. Викна на хората си, те се втурнаха, вдигна се пламък, извиси се пушек, още малко и сърцата щяха да се пръснат. Птиците се биеха от въздуха, зверовете — из равнината. Бихме се с Дамарият, докато аз останах без сили, но и той остана без сили. Войниците и приятелите ми отказваха да се бият, племената ми бяха победени. Тогава Сулейман викна: