Ейвъри се обърна, за да прегърне родителите на Лида.
— Господин Коул! Госпожо Коул! Добре дошли. — Лида ги наблюдаваше как се смеят и отвръщат на прегръдките, как се отварят като цветя под лъчите на слънцето. Никой не беше имунизиран срещу магията на Ейвъри.
— Може ли да открадна дъщеря ви? — попита Ейвъри и те кимнаха. — Благодаря. Ще я върна за вечеря! — провикна се Ейвъри, стиснала ръката на Лида, докато я теглеше настойчиво към улицата на седемстотния етаж.
— Чакай малко. — До безупречно изгладената червена пола и къса блузка на Ейвъри тоалетът на Лида, с който беше заминала от центъра — семпла сива тениска и дънки — изглеждаше съвсем прост. — Искам да се преоблека, ако ще излизаме.
— Мислех само да отскочим до парка — замига бързо-бързо Ейвъри, а очите й се стрелкаха, докато се опитваше да спре ховер. — Сладурките са се събрали там и искат да те видят. Нали става?
— Разбира се — отвърна автоматично Лида и потисна раздразнението, което изпитваше всеки път, когато излизаха с други.
Минаха през двойните врати на хеликоптерната площадка и излязоха на улицата, натоварена транспортна артерия, която обхващаше няколко пресечки. Таваните над тях блестяха в яркосиньо. За Лида бяха не по-малко красиви от всичко, което беше виждала по време на разходките си в Силвър Коув. Само че Лида не беше от хората, които търсеха красотата в природата. Красота за нея беше дума, която се отнасяше за скъпи бижута и рокли — както и за лицето на Ейвъри.
— Разказвай — настоя приятелката й, директно, както винаги, когато излязоха на карбоново композитния тротоар отстрани на сребърната пътека за ховерите. Цилиндрични роботи за закуски профучаваха покрай тях на огромни колела и продаваха сушени плодове и кафе.
— Какво? — Лида се опита да се съсредоточи. От лявата й страна се точеха ховери, стрелкаха се ту наляво, ту надясно, също като ято риби в зелено и червено в зависимост от това дали са свободни, или не. Инстинктивно пристъпи по-близо до Ейвъри.
— Питам за Илинойс. Както обикновено ли беше? — Очите на Ейвъри станаха някак далечни. — Ховер — каза тя тихо и едно от превозните средства се отдели от останалите.
— До парка ли искаш да ходим с ховера? — попита Лида в опит да избегне въпроса и да говори напълно естествено. Бе забравила каква навалица е тук — родители теглеха децата си, бизнесмени обсъждаха служебни проблеми на висок глас, двойки се разхождаха хванати за ръце. След спокойствието и тишината в рехабилитационния център тук й се стори истинска лудница.
— Ти се върна, а това е специален случай! — възкликна Ейвъри.
Лида си пое дълбоко дъх и се усмихна тъкмо когато ховерът им спря. Беше тесен, двуместен, с плюшени седалки в цвят слонова кост и се носеше на няколко сантиметра над земята благодарение на магнетично-импулсните решетки на пода. Ейвъри седна срещу Лида и въведе дестинацията им, след което ховерът потегли.
— Може пък следващата година да ти позволят да пропуснеш ходенето. Тогава ще попътуваме заедно — продължи Ейвъри, когато ховерът се спусна по един от вертикалните коридори на Кулата. Жълтата лента, която осветяваше стените на тунела, разпращаше причудливи мотиви по скулите й.
— Може би — сви рамене Лида. Искаше да смени темата. — Между другото, страшно си почерняла. От Флоренция ли е тенът?
— От Монако. Най-хубавите плажове на света.
— Не са по-хубави от къщата на баба ти в Мейн. — След първата година в колежа прекараха там една седмица, лежаха на слънце и си пийваха тайно по някоя и друга глътчица от портвайна на баба Ласер.
— Самата истина. В Монако нямаше дори готини спасители — засмя се Ейвъри.
Ховерът намали и продължи хоризонтално по 307. Обикновено да слязат на толкова нисък етаж щеше да се приеме за сериозно падение, но посещенията до Сентръл Парк бяха изключение. Когато спряха на северно-североизточния вход на парка, Ейвъри се обърна към Лида и сините й очи неочаквано станаха сериозни.
— Радвам се, че се върна, Лида. Много ми липсваше това лято.
— И ти на мен — прошепна Лида.
Последва Ейвъри през входа, покрай прочутата череша, която бе пренесена от оригиналния Сентръл Парк. Туристи се бяха струпали до оградата около нея, снимаха и четяха историята на дървото на интерактивните тъчскрийни, монтирани около него. Нищо друго не беше останало от оригиналния парк, който се намираше под основите на Кулата, дълбоко под тях.
Тръгнаха към хълма, където бяха приятелките им. Двете с Ейвъри бяха открили това място в седми клас; след много експерименти стигнаха до заключението, че това е най-подходящото място да се потопят в пречистените от ултравиолета лъчи на соларните лампи. Докато вървяха, спектралната трева покрай пътеката се промени от ментовозелена в нежно лавандулово. Холографно анимационно гномче притича през парка от лявата им страна, последвано от весело пропискващи деца.