Запазих дома си, като добавих още шест стаи на пет свята и го напълних с изящно изкуство. Забавлявах се. Сред познатите ми имаше писатели, но през всички епохи ние сме били склонни да не се доверяваме помежду си и да злословим един за друг, като тайно отхвърляме чуждите успехи и откриваме недостатъци в тяхното творчество. Всеки от нас знаеше в душата си, че той или тя е истински художник на словото, който просто случайно е станал комерсиален; останалите бяха халтурчици.
После, една хладна сутрин, когато спалнята ми леко се полюшваше в горните клони на моето дърво в Храмерския свят, се събудих под сивото небе със съзнанието, че музата ми ме е напуснала.
Бяха изминали пет години, откакто не бях писал поезия. „Песни“-те лежаха отворени в кулата на Денеб Драй само с няколко довършени страници, освен онова, което бях публикувал. Използвах мисловни процесори, за да пиша романите си, и един от тях се задейства, когато влязох в кабинета си. „МАЙНАТА МУ, изписа той, КАКВО НАПРАВИХ С МОЯТА МУЗА?“
Фактът, че музата ми бе успяла да избяга, без аз да забележа, говори нещо за естеството на онова, което пишех. За онези, които не пишат и които никога не са изпитвали вълнението на творческия подтик, приказките за музите им се струват като риторическа фигура, някакъв причудлив образ, но за тези от нас, които живеят чрез Словото, музите ни са толкова реални и необходими, колкото меката глина на езика, която те ни помагат да ваем. Когато един човек пише — наистина пише, — той се чувства така, сякаш му е предоставена векторна връзка с боговете. Нито един истински поет не е бил в състояние да обясни възбудата, която човек изпитва, когато умът се превръща в инструмент — същия като писалката или мисловния процесор, — който командва и изразява откровения, идващи отнякъде другаде.
Моята муза беше избягала. Търсих я в другите светове на дома ми, но от украсените с изкуство стени и празни пространства отекваше само тишина. Телепортирах се и летях до любимите ми места, наблюдавах как слънцата залязват над ветровитите тревни прерии и нощните мъгли замъгляват смолисточерните скални проломи на Невърмор, но макар че изпразних съзнанието си от боклучавата проза на безкрайната „Умираща Земя“, не долавях никакъв шепот от моята муза.
Търсих я в алкохола и във флашбека, завръщайки се към продуктивните дни на Небесна врата, когато нейното вдъхновение представляваше едно непрестанно жужене в ушите ми, което прекъсваше работата ми, събуждаше ме от сън, но в преживените отново чрез спомена часове и дни нейният глас бе все така ням и подправен като повредена аудиоплоча от някой отдавна забравен век. Моята муза бе отлетяла.
Телепортирах се в офиса на Тирена Уингрийн-Фийф точно за срещата ни. Тирена бе повишена от главен редактор на отдела за хардфаксове в издател. Новият й офис заемаше най-горното ниво на върха на „Транслайн“ в Тау Сети Сентър и да стоиш там, бе като да си кацнал на застлания с килим връх на най-високия, най-тънък връх на галактиката; само невидимият купол на леко поляризираното задържащо поле се извиваше дъгообразно отгоре, а килимът свършваше над шесткилометрова пропаст. Чудех се дали други писатели са изпитвали неудържимото желание да скочат.
— Новият опус ли? — посрещна ме Тирена.
Тази седмица модната вселена бе доминирана от Лусус и „доминирана“ бе правилната дума; моята редакторка беше облечена в кожа и желязо, с ръждясали шипове по китките и шията и един масивен патронташ през рамото и лявата й гърда. Патроните изглеждаха истински.
— Да — казах и подхвърлих кутията с ръкописа на писалището й.
— Мартин, Мартин, Мартин — въздъхна тя, — кога ще започнеш да изпращаш книгите си, вместо да си правиш труда да ги печаташ и да ги носиш тук лично?
— В това да ги нося има някакво странно удоволствие — обясних. — Особено тази.
— О, така ли?
— Да — кимнах. — Защо не почетеш малко от нея?
Тирена се усмихна и изщрака с черните си нокти по патроните в патронташа.
— Сигурна съм, че отговаря на твоите обичайни високи стандарти, Мартин — рече тя. — Няма нужда да я гледам.
— Моля те направи го — настоях аз.
— Наистина — каза Тирена — няма защо. Винаги се изнервям, като чета някоя нова творба в присъствието на автора.
— С тази няма да бъде така — обещах аз. — Прочети само първите няколко страници.