— Ж-ж-желаете ли д-д-да се присъедините към останалите т-т-талантливи хора в нашата малка колония? — ме бе попитал той.
— Да, ваше величество.
— А щ-щ-ще пишете ли о-о-още книги като „У-у-умиращата Земя“?
— Не, ако бих могъл да не го правя, ваше величество.
— Аз я п-п-прочетох, да ви кажа — бе казал дребният човечец. — Беше м-м-много интересна.
— Изключително любезен сте, сир.
— Г-г-г-глупости, господин Силенъс. Б-б-беше интересна, защото някой очевидно беше изхвърлил нежелателните места от нея и бе оставил вътре всички лоши части.
Аз се бях усмихнал, изненадан от внезапното откритие, че започвах да харесвам Тъжния крал Били.
— Н-н-но „Песни“-те — бе въздъхнал той, — т-т-това беше книга. Вероятно най-хубавият том със с-с-с… поезия, публикуван в Мрежата през последните два века. Как сте успели да я прокарате край полицията на посредствеността, никога няма да разбера. Поръчах двадесет хиляди екземпляра за к-к-кралството. Бях навел леко глава, загубил дар слово за пръв път от времето след мозъчния удар две десетилетия преди това.
— Ще напишете ли още п-п-поезия като „Песни“-те? — Дойдох тук, за да се опитам, ваше величество. — Тогава добре сте дошли — бе рекъл Тъжния крал Били. — Ще живеете в западното крило на п-п-п… крепостта, близо до канцелариите ми и вратата ми ще бъде винаги отворена за вас.
Сега погледнах към затворената врата и към дребния суверен, който — дори и когато се усмихваше — изглеждаше така, сякаш беше готов да се разплаче.
— Хиперион ли? — попитах аз. Той бе споменавал много пъти превърналата се в първобитен свят колония.
— Точно така. Разселническите кораби с андроиди са там от няколко години, М-М-Мартин. Подготвят пътя, така да се каже.
Аз повдигнах вежда. Богатството на крал Били не идше от активите на кралството, а от сериозни инвестиции в икономиката на Мрежата. Независимо от това, ако той е осъществявал тайна реколонизация в продължение на години, разходите сигурно са били зашеметяващи.
— С-с-спомняте ли си защо първите колонисти са нарекли пла-пла-пла… света Хиперион, Мартин?
— Разбира се. Преди Хеджира те са обитавали малко имение на една от луните на Сатурн. Не са можели да преживяват дълго без периодично земно снабдяване, ето защо емигрирали в Необитаемите райони и нарекли намерения свят на тяхната луна.
Крал Били се усмихна тъжно.
— И ти не знаеш защо името е благоприятно за нашето начинание?
Нужни ми бяха десет секунди, за да направя връзката.
— Кийтс — казах аз.
Няколко години преди това към края на една дискусия за същността на поезията крал Били ме бе попитал кой е най-чистият поет, живял някога.
— Най-чистият ли? — бях попитал аз. — Нямате ли предвид най-великия?
— Не, не — рече крал Били, — абсурдно е д-д-да се спори кой е най-великият. Любопитно ми е твоето мнение за това, кой е най-ч-ч-чистият… най-близкият до същността, която описваш ти.
Няколко дни бях размишлявал над въпроса и след това казах своя отговор на крал Били, докато наблюдавахме залязващите слънца от върха на стръмния скат недалеч от палата. Червени и сини сенки се проточваха през янтарната поляна към нас.
— Кийтс — заявих аз.
— Джон Кийтс — уточни Тъжния крал Били. — А-ха — И след това, миг по-късно: — Защо?
И аз му бях разказал онова, което знаех за поета от деветнадесети век на старата Земя; за неговото възпитание, учение и ранна смърт… но най-вече за един живот, посветен почти изцяло на тайнството и красотата на поетичното творчество.
Тогава Били ми изглеждаше заинтригуван; сега сякаш бе изцяло обсебен и като махна с ръка, извика един холомакет, който изпълни почти цялото пространство. Аз се отдръпнах назад, прекрачвайки през хълмове, сгради и пасящи животни, за да имам по-добър изглед.
— Виж Хиперион — прошепна моят покровител. Както ставаше обикновено, когато беше силно вглъбен, крал Били забрави да заеква. Холосът показа поредица от изгледи: речни градове, пристанища, планински кътчета, един град на хълм, пълен с паметници, които подхождаха на странните постройки в една равнина наблизо.
— Гробниците на времето? — попитах аз.
— Точно така. Най-голямата мистерия в познатата вселена.
Аз се намръщих на хиперболата.
— Те са празни, дявол да го вземе — възкликнах аз. — Празни са били и като са ги открили.
— Те са източник на странно антиентронно силово поле, което все още продължава да съществува — рече крал Били. — Едно от малкото явления, като се изключат единичните случаи, което се осмелява да си прави експерименти със самото време.