След това започват смъртните случаи. Скулпторът Пийт Гарсиа е намерен в ателието му… и в спалнята… и в двора. Шефът на Корабна сигурност Труин Хайнс е достатъчно глупав, за да каже на някакъв новинар: „Изглежда така, сякаш е бил разкъсан от зъл хищник. Но никой от хищниците, които съм виждал, не би могъл да стори такова нещо на един човек.“ Всички сме тайно стреснати и повъзбудени. Вярно, диалогът е лош, като излязъл направо от милионите филми и холодрами, от които сме се ужасявали, но сега ние сме част от шоуто. Подозрението се насочва към очевидното: някакъв психопат се е развъртял между нас и вероятно убива с пулсаторен нож или с „дяволски бич“. Този път той (или тя) не е намерил време да се отърве от трупа. Горкият Пийт.
Шефът на Корабна сигурност Хайнс е уволнен и градският управител Прюит получава разрешение от негово величество да наеме, да обучи и да въоръжи един градски полицейски отряд от около двадесетина офицери. Говори се за подлагане на тест за истина на цялото население на Града на поетите, състоящо се от шест хиляди души. Кафенетата по тротоарите жужат от разговори за граждански права… ние бяхме, строго погледнато, вън от Хегемонията — имахме ли някакви права?… и се чертаят глупави планове за залавяне на убиеца.
Тогава клането започва.
Нямаше никаква закономерност в убийствата. Телата бяха намирани по двойки, по тройки, сами или изобщо не се намираха. Някои от изчезванията бяха безкръвни, други оставяха локви от съсирена кръв. Нямаше никакви свидетели, никакви оцелели от нападенията. Местата като че ли бяха без значение: семейство Уеймонт живееха в една от вилите извън града, но Сайра Роб никога не мърдаше от кулата на своето студио недалече от центъра на града; две от жертвите изчезнаха сами през нощта, вероятно докато са се разхождали из Градината на Дзен, но дъщерята на канцлера Леман имаше лична охрана и въпреки това бе изчезнала, докато била сама в една баня на седмия етаж в палата на Тъжния крал Били.
На Лусус или в Тау Сети Сентър, или в десетина други свята от старата Мрежа смъртта на хиляда души разнообразява второстепенните новини — теми за злободневната инфосфера или за вътрешните страници на сутрешния вестник, — но в един шестхиляден град, в една колония от петдесет хиляди души десетина убийства — подобно на прочутата сентенция — да те обесят на сутринта — проявяват тенденция да фокусират вниманието много добре.
Аз познавах една от първите жертви. Сисиприс Харис бе едно от първите ми завоевания като сатир и една от най-ентусиазираните — красива девойка с дълга руса коса, която бе прекалено нежна, за да е истинска, с външност на свежо откъсната праскова, прекалено девствена, за да мечтаеш да я докоснеш, с красота, която е прекалено съвършена, за да може да й се вярва: точно онзи тип, върху който дори и най-плахият мъж мечтае да упражни насилие. Над Сисиприс сега наистина бе упражнено насилие. Намериха само главата й, поставена изправена в центъра на площад „Лорд Байрон“, сякаш бе погребана до шията в порест мрамор. Когато чух тези подробности, разбрах точно с какво същество си имаме работа, тъй като една котка, която имах някога в имението на майка ми, оставяше подобни жертвоприношения в южното вътрешно дворче почти всяка сутрин през лятото — ту главата на някоя мишка, гледаща нагоре от пясъчника с чистото удивление на гризач, ту озъбената усмивка на някоя земна катеричка — ловни трофеи на един горд, но гладен хищник.
Тъжния крал Били дойде да ме посети, докато работех над моите „Песни“.
— Добро утро. Били — поздравих аз.
— Казвай ми ваше величество — изръмжа сърдито негово величество в рядко проявление на кралско неразположение на духа. Той бе престанал да заеква в деня, в който кралският спускателен кораб се приземи на Хиперион.