— Какво научи?
Бях много ядосан. Забих сатирските си копита в мекия килим.
— Само онова, което беше в проклетия архив — извиках. — Какво, по дяволите, искащ от мен. Били?
Кралят почеса челото си и замижа, сякаш, без да иска, си бе бръкнал в окото с малкия си пръст.
— Не знам — рече той. — Служителите от сигурността искаха да те вземат на кораба и да те подложат на изчерпателен разпит. Аз предпочетох да разговарям с теб.
Трепнах, почувствал някакво странно усещане за нулева гравитация в стомаха си. Изчерпателен разпит означаваше шунтове в мозъчната кора и муфи в черепа. Повечето хора, разпитвани по този начин, се възстановяваха напълно. Повечето.
— Можеш ли да ми кажеш коя страна от легендата за Шрайка възнамеряваше да използваш в стихотворението си? — тихо попита крал Били.
— Разбира се — отвърнах. — Според евангелието на култа към Шрайка, който води началото си от първозаселниците, Шрайка е Господаря на болката и Ангела на последното изкупление, дошъл от място оттатък времето, за да възвести края на човешката раса. Хареса ми това странно сравнение.
— Края на човешката раса — повтори крал Били. — Да. Той е архангел Михаил и Морони, Сатаната и Маскираната ентропия плюс чудовището на Франкенщайн, всички събрани накуп — казах аз. — Той се мотае край Гробниците на времето в очакване да излезе и да изсипе опустошение, когато дойде време човечеството да последва дронта, горилата и кашалота по списъка на хитпарада на унищожението.
— Чудовището на Франкенщайн — измърмори замислено дребничкият дебел мъж в измачкана мантия. — 3ащо него?
Поех си дъх.
— Защото според култа към Шрайка човечеството по някакъв начин е сътворило чудо — обясних, макар да знаех, че крал Били е не по-зле осведомен от мен, дори по-добре.
— А известно ли е как може да бъде убит? — попита той.
— Не, доколкото знам. Предполага се, че е безсмъртен, неподвластен на времето.
— Някакво божество ли?
Поколебах се.
— Не съвсем — отговорих най-после. — По-скоро един от най-лошите кошмари на вселената, превърнали се в действителност. Нещо като Безпощадния косач, но със склонност да набива души на едно гигантско трънено дърво… докато душите на хората са все още в телата им.
Крал Били кимна с глава.
— Виж какво — предложих му аз, — ако държиш да се задълбочаваш в теологии от стария свят, защо не отлетиш в Джактаун и не попиташ някой от жреците на култа?
— Да — рече кралят, подпрял брадичка на пухкавия си юмрук, видимо отнесен, — те са вече на разселническия кораб и са подложени на разпит. Всичко е толкова объркано.
Надигнах се да си вървя, без да съм сигурен дали щяха да ме пуснат.
— Мартин?
— Да.
— Преди да си тръгнеш, можеш ли да се сетиш за каквото и да било друго нещо, което би могло да ни помогне да проумеем това?
Спрях на вратата и усетих как сърцето ми се блъска в ребрата, искайки да излезе навън.
— Да — отговорих, като с мъка запазих гласа си спокоен. — Мога да ти кажа кой и какво представлява Шрайка в действителност.
— О?
— Той е моята муза — заявих, след което се обърнах и се прибрах в стаята си да пиша.
Разбира се, че аз бях призовал Шрайка. Знаех това. Бях го призовал, когато започнах поемата си за него.
В началото бе Словото.
Преозаглавих поемата си на „Хиперионски песни“. Тя не се отнасяше за планетата, а за преходността на самородните титани, наречени човеци. Тя беше за безумното високомерие на една раса, която бе дръзнала да убие собствения си роден свят чрез абсолютно безгрижие и след това бе пренесла това опасно високомерие на звездите, единствено за да се изправи пред гнева на бог, за чието създаване сама бе спомогнала. „Хиперион“ беше първата сериозна творба, която бях писал от години насам, и най-доброто, което изобщо бих могъл да създам. Започната като комично-сериозно отдаване на дължимото пред духа на Джон Кийтс, поемата се превърна в последното ми основание за съществуване, в една епична проява на сила в епоха на посредствен фарс. „Хиперионски песни“ бяха написани със сръчност, каквато никога не бих могъл да притежавам, с майсторство, каквото никога не бих могъл да придобия, и изпята с глас, който не беше мой. Преходността на човечеството бе моята тема. Шрайка беше моята муза.
Още двайсетина души умряха, преди крал Били да евакуира Града на поетите. Част от евакуираните отидоха в Ендимион, в Кийтс, или в някои от другите нови градове, но повечето предпочетоха да поемат с разселническите кораби обратно към Мрежата. Мечтата на крал Били за творческа утопия умря, макар че сам кралят продължи да живее в мрачния палат в Кийтс. Управлението на колонията премина в ръцете на автономния съвет, който се обърна към Хегемонията с молба за членство и незабавно създаде Сили за самозащита. СЗС съставени предимно от същите първозаселници, които десетилетие преди това се бяха избивали помежду си, но сега бяха командвани от самозвани Офицери от нашата нова колония — съумяваха единствено да нарушат спокойствието на нощта със своите автоматизирани хидропланни патрули и да загрозят красотата на завръщащата се пустиня със своите екипирани наблюдателни механични роботи.