Хиперион

— С-ъ-ъжалявам, Мартин — чу се познат глас, — н-н-но трябва да се сложи край на т-т-тази лудост.

Крал Били се появи в обсега на полезрението ми, понесъл дебел сноп от ръкописа. Други купчини страници лежаха на ръба на фонтана, в подножието на металния троянец. Една отворена кофа с керосин стоеше наблизо.

Успях да примигна. Клепачите ми се раздвижиха като ръждясало желязо.

— Парализата ще изчезне всеки м-м-момент — каза крал Били.

Той бръкна във фонтана, вдигна един сноп изписани листа и го запали, щраквайки запалката си за цигари.

— Не! — сварих да изкрещя аз през стиснатите си челюсти.

Пламъците затанцуваха и замряха. Крал Били пусна пепелта във фонтана и вдигна нова купчина страници, навивайки ги на руло. Сълзи проблеснаха върху издълбаните му страни, осветени от пламъка.

— Ти го и-извика на ж-ж-живот — рече задъхано дребният мъж. — Т-т-трябва да се унищожи.

Помъчих се да стана. Ръцете и краката ми се огъваха като неумело манипулирани крайници на марионетка. Болката беше невероятна. Изкрещях отново и измъченият крясък отекна от мрамора и гранита.

Крал Били вдигна един дебел сноп листа, спря се и зачете от най-горната страница:

Без минало, без никаква опора,
освен с едната слабост, че съм смъртен,
понасях бремето на този вечен мир,
несменната тъма и трите неподвижни силуета,
сковали сетивата ми цял месец.
Че с моя трескав ум пресметнах вярно
сезоните й сребърни, отронени в нощта.
И ден след ден аз мислех си, че ставам
все по-измършавял и призрачен — и често
усърдно молех се Смъртта най-сетне да ме вземе
от тази долина и цялото й бреме —
задъхано отчаян за промяна,
аз себе си проклинах час по час.

Крал Били вдигна лицето си към звездите и предаде прочетената страница на пламъка.

— Не! — изкрещях отново и направих усилие да сгъна краката си. Надигнах се на коляно, опитах да се закрепя с изтръпналата си ръка и паднах на една страна.

Сянката в мантията вдигна голям сноп, който беше прекалено дебел, за да го навие на руло, и се взря в него под мъждивата светлина.

Тогава зърнах нечии бледен лик,
не смазан от човешки скърби, а силно избелял
от някаква безсмъртна болест, която не убива;
а му донася непрекъсната промяна,
която смърт щастлива няма как да спре;
поел към смърт, към несмърт този лик вървеше;
той бе задминал лилията и снега;
а по-нататък от тях да мисля аз сега не бива,
макар че бях съгледал онзи лик.

Крал Били щракна запалката си и тази, както и още петдесетина други страници избухнаха в пламъци. Той пусна горящите листове във фонтана и се пресегна да вземе още.

— Моля те! — изкрещях аз и се надигнах, като с мъка напрягах краката си срещу случайните нервни тръпки докато стоях облегнат на каменната пейка. — Моля те.

Третата фигура всъщност не толкова се появи, колкото позволи нейното присъствие да се натрапи на съзнанието ми; сякаш винаги бе стояла там, а ние с крал Били просто бяхме пропуснали да я забележим, докато пламъците не станаха достатъчно ярки. Невероятно висок, четирирък, отлят от хром и хрущяли, Шрайка обърна червения си втренчен поглед към нас.

Крал Били зяпна с уста, отстъпи и след това тръгна напред, за да сложи още песни в огъня. Жар се издигаше над горещия въздух. Ято гълъби излетяха като взрив от задушените от лозници греди на порутения купол със залповия звук от стотици криле.

Аз тръгнах напред с движение, което повече напомняше люлеене, отколкото вървеж. Шрайка не се помръдна, не премести кървавия си поглед.

— Махай се! — изкрещя крал Били, престанал да заеква, с екзалтиран глас, стиснал по един горящ сноп поезия във всяка ръка. — Върни се в ада, от който си дошъл!

Шрайка сякаш наклони глава едва-едва. По ръбестите повърхности блестеше червена светлина.

— Господарю! — извиках аз, макар че тогава не знаех дали на крал Били, или на привидението от ада; не знам това и сега. Изминах, залитайки, последните няколко крачки и и посегнах към ръката на Били.

Него го нямаше там. В един миг старият крал беше на една ръка разстояние от мен, а в следващия беше на десет метра, вдигнат високо над плочите на двора. Пръсти като стоманени шипове пробиха ръцете, гърдите и бедрата му, но той все още продължаваше да се гърчи и моите „Песни“ горяха в юмруците му. Шрайка го държеше като баща, понесъл сина си да го кръщава.

— Унищожи го! — крещеше Били и прикованите му ръце правеха умоляващи движения. — Унищожи го!