Поклонниците се бяха събудили и наблюдаваха околния пейзаж, който се нижеше покрай тях още отпреди изгрев слънце. Говореха малко и никой не бе намерил какво да каже на Мартин Силенъс. Поетът, изглежда, не беше в настроение… той пиеше вино със закуската си и пееше неприлични песни от изгрев слънце.
Реката се бе разширила през нощта и до сутринта се бе превърнала в широка два километра синьо-сива магистрала, която се врязваше през ниските зелени хълмове на юг от Тревното море. В такава близост до морето нямаше никакви дървета, а кафявите, златни и бежови тонове на гривестите храсти постепенно изсветляваха в яркозеленото на високите два метра северни треви. През цялата сутрин хълмовете се снишаваха все повече и повече, докато накрая се бяха превърнали в ниски ивици тревисти скатове от двете страни на реката. Над хоризонта на североизток беше надвиснала някаква почти невидима сянка и онези от поклонниците, които бяха живели в светове, където има морета, и знаеха, че това е признак за приближаващото се море, трябваше да си напомнят, че единственото море, което беше в близост сега, се състоеше от няколко милиарда акра трева.
Едж никога не е бил голям град и сега беше напълно изоставен. Двадесетината сгради по протежение на изровената от коловози уличка, водеща до пристана, имаха празния поглед на зарязани постройки, а на пристанището се забелязваха признаци, които сочеха, че населението е избягало преди седмици. Построената преди три века странноприемница „Пилигримски отдих“, разположена непосредствено под гребена на хълма, бе изгоряла. А. Бетик ги придружи до върха на ниския скат.
— Какво ще правите сега? — обърна се към андроида полковник Касад.
— Съгласно условията на Храмовото крепостничество след това пътуване ние сме свободни — рече Бетик. — Ще оставим „Бенарес“, за да го използвате на връщане, и ще се спуснем с лодката надолу по течението. А след това ще поемем по своя си път.
— С общата евакуация ли? — попита Брон Ламиа.
— Не — усмихна се Бетик. — Ние си имаме наши собствени цели и пилигримства на Хиперион.
Групата стигна до закръгления гребен на крайбрежния скат. Зад тях „Бенарес“ изглеждаше като играчка, привързана за прогнилия пристан; река Хули течеше на югоизток в синята мъглявост на далечината под града и завиваше на запад зад него, стеснявайки се към непроходимите Долни водопади на десетина километра от Едж нагоре по реката. На североизток от тях се стелеше Тревното море.
— Господи — пое си дъх Брон Ламиа.
Чувстваха се така, сякаш бяха изкатерили последния хълм в мирозданието. Пред тях пръснати докове, пристани и хангари бележеха края на Едж и началото на морето. Тревата се простираше напред до безкрая, красиво надиплена от лекия бриз, и се плискаше като зелен прибой в основата на крайбрежните скатове. Изглеждаше безкрайна и непрекъсната, разляла се до всички хоризонти и привидно извисяваща се на абсолютно еднаква височина, докъдето поглед стигаше. Нямаше дори намек за снежните върхове на Брайдъл Рейндж, които знаеха, че се намират на около осемстотин километра на североизток. Илюзията, че виждат пред себе си едно зелено море, беше почти пълна, чак до разрошените от вятъра мяркащи се стъбла, които далеч от брега приличаха на медузи.
— Красиво е — каза Ламиа, която го виждаше за пръв път.
— Впечатляващо е при изгрев и при залез слънце — обади се консулът.
— Възхитително — прошепна Сол Уайнтрауб и повдигна детето си, така че да може да види и то. Бебето потръпна от щастие и се съсредоточи в пръстчетата си.
— Добре съхранена екосистема — одобрително рече Хет Мастийн.
— Мавърът би бил доволен.
— Гадост — извика Мартин Силенъс. Останалите се обърнаха да видят какво става.
— Няма никаква вятърна гемия, по дяволите — изруга поетът.
Останалите четирима мъже, жената и андроидът се взираха мълчаливо в изоставените кейове и в пустата тревна равнина.
— Закъсняла е — реши консулът. Мартин Силенъс издаде лаещ смях.
— Или пък вече е заминала. Ние трябваше да бъдем тук снощи.
Полковник Касад вдигна енергийния си бинокъл и огледа хоризонта.
— Смятам, че не е вероятно да са заминали без нас — каза той. — Гемията трябваше да бъде изпратена от самите жреци от Храма на Шрайка. Те са сериозно заинтересовани от нашето поклонение.
— Можем да вървим пеша — рече Ленар Хойт. Свещеникът изглеждаше блед и слаб, видимо притиснат в менгемето на болката и наркотиците, и едва можеше да стои на краката си, камо ли да върви.