— Не — отсече Касад. — Това са стотици километри и тревата ще стига над главите ни.
— Компас — предложи отецът.
— Компасът не действа на Хиперион — обясни Касад, все още наблюдавайки през бинокъла си.
— Тогава посокотърсачи — каза Хойт.
— Разполагаме с един ИПТ, но не е там работата — рече консулът. — Тревата е остра. След половин километър от нас ще останат само парчета.
— Освен това тревните змии — добави Касад и свали бинокъла.
— Екосистемата е добре съхранена, но не става за разходка.
Отец Хойт въздъхна и почти се свлече в ниската трева на върха на хълма.
— Добре, връщаме се — с явно облекчение каза той.
А. Бетик пристъпи напред.
— Екипажът ще бъде щастлив да изчака и да ви превози обратно до Кийтс с „Бенарес“, ако вятърната гемия не дойде.
— Не — рече консулът. — Вземайте шлепа и потегляйте.
— Ей, чакайте малко, по дяволите! — извика Мартин Силенъс. — Не си спомням да сме те избирали за диктатор, амиго. Ние трябва да стигнем дотам. Ако проклетата вятърна гемия не дойде, ще се наложи да намерим някакъв друг начин.
Консулът се извърна и погледна по-дребния мъж.
— Как? С кораб ли? Трябва две седмици да плаваме нагоре по течението на Мейн, и покрай Северното крайбрежие до Ото или до някоя от другите военни бази. И то при положение че има кораби. Всички мореплавателни съдове на Хиперион вероятно са включени в евакуационната кампания.
— Тогава с дирижабъл — изръмжа поетът.
Брон Ламиа се изсмя.
— О, да. Толкова много дирижабли видяхме през двата дни, докато пътувахме по реката.
Мартин Силенъс се извъртя и стисна юмруци, сякаш искаше да удари жената. След това се усмихна:
— Добре, госпожо, тогава какво да правим? Може би ако принесем някого в жертва на някоя тревна змия, боговете на транспорта ще ни се усмихнат?
Погледът на Брон Ламиа беше леден.
— Мислех, че ти си падаш повече по жертвоприношенията чрез изгаряне, дребосък.
Полковник Касад застана между двамата и изкоманва.
— Достатъчно. Консулът е прав. Ще стоим тук, докато дойде гемията. Господин Мастийн, госпожо Ламиа, идете с А. Бетик да наглеждате разтоварването на снаряжението ни. Отец Хойт и господин Силенъс ще донесат малко дърва да накладем огън.
— Огън ли? — възкликна отецът.
На хълма беше горещо.
— Като се мръкне — поясни Касад. — Така от вятърната гемия ще разберат, че сме тук. А сега на работа.
Групата мълчеше, докато наблюдаваше при залез слънце как моторната лодка се отдалечава надолу по реката. Дори от два километра разстояние консулът още виждаше сините кожи на екипажа. „Бенарес“ изглеждаше стар и изоставен на кея, превърнал се вече в част от напуснатия град. Когато лодката изчезна в далечината, групата се обърна да погледне Тревното море. Дълги сенки пропълзяха от стръмните речни скатове над прибоя и плитчините, както вече бе започнал да ги нарича в себе си консулът. По-навътре морето сякаш променяше цвета си, като тревата избледняваше до аквамарин, преди да потъмнее, превръщайки се в тъмнозелени глъбини. Лазурносиньото небе се разтапяше в червените и златни цветове на залеза, като осветяваше върха на хълма, където стояха поклонниците, и кожите им с течна светлина. Единственият звук, който се чуваше, бе шепотът на вятъра в тревата.
— Имаме адски грамадна купчина багаж за хора, поели на пътешествие, от което няма да се връщат — гръмко отбеляза Мартин Силенъс.
Истина е, помисли си консулът. Багажът им образуваше малка планина на тревистия връх на хълма.
— Някъде там вътре — чу се тихият глас на Хет Мастийн — може би се крие нашето спасение.
— Какво искате да кажете? — попита Брон Ламиа.
— Да — рече Мартин Силенъс, излегна се по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в небето. — Сетихте ли се да си вземете чифт противошрайкови гащи?
Храмерът бавно поклати глава. Внезапният полумрак скри лицето му в сянка под качулката на робата.
— Нека не банализираме нещата и да не лицемерничим — рече той. — Време е да признаем, че всеки от нас е донесъл на това поклонничество нещо, което той или тя храни надежда, че ще промени неизбежния изход, когато дойде моментът да се изправим Пред Господаря на болката.
Поетът се разсмя.
— Аз не си взех дори проклетия заешки крак, който ми носи късмет.
Качулката на храмера се помръдна незабележимо.
— Но може би носите ръкописа си?
Поетът не каза нищо.
Хет Мастийн премести невидимия си поглед към високия мъж вляво от него.