Никой не отговори.
— Почакайте тук една минута, моля — рече Касад и с пет крачки изкачи дългата рампа.
Останалите Наблюдаваха как Касад се спря на върха, докосна колана си, където бе пъхната малката смъртоносна палка, и след това изчезна в кораба. Няколко минути по-късно от широките прозорци на кърмата се разля светлина, която хвърляше жълти трапецоиди върху тревата долу.
— Качете се — викна Касад от горния край на рампата. — Празна е.
Групата се заизкачва нагоре с багажа си, като направи няколко курса. Консулът помогна на Хет Мастийн да пренесе тежкия Мьобиусов куфар и почувства през пръстите си едва доловимо, но интензивно вибриране.
— А къде е екипажът, по дяволите? — попита Мартин Силенъс, когато всички се събраха на предната палуба.
Те бяха преминали в индийска нишка през тесните коридори и каютите, надолу по стръмни стълби и през каюти, не много по-големи от вградените койки в тях. Само най-задната каюта — може би капитанската — се приближаваше по размери и комфорт до стандартните пътнически помещения на „Бенарес“.
— Очевидно е автоматизирана — заключи Касад. Военният посочи фаловете, които се губеха в процепите на палубата, манипулаторите, почти невидими сред такелажа, гредите на рангоута и едва забележимите корабни въжета на половината височина на снабдената с триъгълни платна задна мачта.
— Не видях никакъв център за управление — обади се Ламиа. — Нищо, наподобяващо дисплей или връзка с централен пулт.
Тя измъкна инфотерм от един джоб на гърдите си и се опита да установи връзка на стандартна, комуникационна и биоинженерна честота. Корабът не отговори.
— Корабите бяха с екипажи — обясни консулът. — Посветените от Храма придружаваха поклонниците до планините.
— Е, сега ги няма — рече Хойт. — Но мисля, можем да приемем, че все още има някой останал жив на трамвайната станция или в крепостта Хронос. Те са ни изпратили гемията.
— Или пък всички са мъртви и вятърната гемия се движи по автоматичен график — предположи Ламиа Тя погледна през рамо към въжетата и брезента, които проскърцаха, раздвижени от неочакван порив на вятъра. — По дяволите, странно е да си откъснат от всичко и всички по такъв начин. Все едно че си сляп и глух. Нямам представа как издържат жителите на колонията.
Мартин Силенъс се приближи до групата и седна на релинга. Той отпи от някаква висока зелена бутилка и каза:
— Откъде взехте тази бутилка вино? — попита Касад.
Мартин Силенъс се усмихна. Очите му бяха малки и ярки на светлината на фенерите.
— Камбузът е пълен догоре и има бар. Аз го обявих за открит.
— Трябва да си приготвим нещо за ядене — рече консулът, макар че единственото нещо, което му се искаше в този момент, беше малко вино.
Бяха минали повече от десет часа, откакто бяха яли за последен път.
Чу се звън и някакво бръмчене и шестимата до един се придвижиха към леера на десния борд! Трапът се бе прибрал. Те се извъртяха отново, когато платната се развиха, въжетата се опънаха и някъде в зоната на ултразвука зажужа маховик. Платната се издуха, палубата леко се заклати и вятърната гемия бавно се отдели от пристана и се понесе в мрака. Единствените звуци, които се чуваха, бяха плющенето и скърцането на кораба, далечният грохот на колелото и стърженето на тревата по дъното на корпуса.
Шестимата гледаха как сянката на ската остава назад, а незапаленият сигнален погребален огън се отдалечава като слаб отблясък от звездна светлина, отразена от бледа дървесна повърхност, след което останаха само небето, нощта и люлеещите се кръгове светлина от фенерите.
— Аз ще сляза долу и ще се опитам да приготвя нещо за ядене — рече консулът.
Другите останаха за известно време на палубата, усещайки слабото вълнение и грохота под краката си и загледани в тъмнината наоколо. Тревното море се виждаше просто като място, където звездите свършваха и започваше едноизмерният мрак. Касад освети с ръчно фенерче части от платната и такелажа, при което се видя как въжетата се опъваха яко от невидими ръце. След това провери всички ъгли и скрити кътчета от кърмата до носа. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Когато той загаси фенерчето, тъмнината изглеждаше по-малко потискаща, светлината от звездите — по-ярка. Някаква силно наситена миризма — по-скоро като от пролетно поле, отколкото от морето — достигна до тях, довяна от бриз, преминал над хиляди километри трева.