— Аз няма да спя — каза тя, — Нещата са прекалено… странни.
Останалите кимнаха в съгласие. Мартин Силенъс бе седнал на широката издатина под кърмовите прозорни. Той вдигна нагоре краката си, отпи една глътка и каза на Уайнтрауб:
— Разкажете вашата история, старче.
— Да — обади се и отец Хойт. Свещеникът изглеждаше толкова уморен, че приличаше на мъртвец, но трескавите му очи горяха. — Разкажете. Имаме нужда да разкажем историите си и да ни остане време да размислим над тях, преди да пристигнем.
Уайнтрауб прокара ръка по плешивото си теме.
— Моята история е скучна — рече той; — Аз никога не съм бил на Хиперион. Няма никакви сблъсъци с чудовища, никакви героични подвизи. Това е разказ на човек, чиято представа за епическо приключение е да говори пред един клас ученици, без да си е готвил бележки.
— Толкова по-добре — заяви Мартин Силенъс. — Имаме нужда от приспивателно.
Сол Уайнтрауб въздъхна, нагласи очилата си и кимна. В брадата му имаше няколко тъмни косъма, но преобладаваше сивото. Той намали светлината на фенера над леглото на бебето и се премести на един стол в средата на стаята.
Консулът загаси останалите лампи и наля по малко кафе на желаещите. Сол Уайнтрауб говореше бавно, бе внимателен в изразите и точен в думите и не след дълго тихият водопад на неговия разказ се примеси със слабия грохот и плавното люлеене от напредването на вятърната гемия на север.
РАЗКАЗЪТ НА УЧЕНИЯ:
ГОРЧИВ Е ВКУСЪТ НА ВОДАТА ОТ ЛЕТА
Сол Уайнтрауб и съпругата му Сара живееха щастливо още преди да се роди дъщеря им; Рахил приближи нещата до съвършенство толкова, колкото съпружеската двойка можеше да си представи.
Когато зачена детето, Сара беше на двадесет и седем години, а Сол — на двадесет и девет. Никой от тях не бе мислил да се подлага на пулсенови процедури, понеже никой не можеше да си го позволи, но и двамата се надяваха, че дори и без тях им остават още петдесетина години здрав живот.
И двамата бяха прекарали живота си на планетата Бьрнард, един от най-старите, но и най-привлекателни членове на Хегемонията. Планетата беше включена в Мрежата, но за Сол и Сара това нямаше значение, понеже те не можеха да си позволят чести пътувания с телепортатора, а и нямаха особено желание за това. Сол неотдавна бе отпразнувал десетата си година в колежа „Найтънхелзър“, където преподаваше история и класически езици и се занимаваше с проучвания върху еволюцията на етическите понятия. „Найтънхелзър“ беше малко учебно заведение с не повече от три хиляди ученика, но имаше изключителна академична слава и привличаше млади хора от цялата Мрежа. Основният повод за недоволство сред учениците беше това, че „Найтънхелзър“ и заобикалящият го Крофорд били един остров на цивилизацията сред океан от царевица. Това беше вярно: колежът се намираше на три хиляди километра от столицата Басард по съвсем равен път и тераформираната земя по цялата тази територия бе раздадена за земеделие. Нямаше нито гори за изсичане, нито хълмове, нуждаещи се от приспособяване за обработване, нито пък планини, които да нарушават монотонността на равните царевични Поля. Поетът левичар Сомад Бреви бе преподавал за кратко в „Найтънхелзър“ преди Глемън-Хайтския бунт и го бяха уволнили оттам; преди да се телепортира за Ренесанс Вектор, той казал на приятелите си, че графство Крофорд в южната част на Синзър на планетата Бърнард е Деветият кръг на отчаянието, разположен върху най-малката пъпчица на абсолютния гъз на вселенската география.
Сол и Сара Уайнтрауб си го харесваха. Крофорд, град с двадесет и пет хиляди жители, изглеждаше така, сякаш е бил прекопиран от някакъв средноамерикански модел от деветнадесети век. Улиците бяха широки и над тях се извисяваха брястове и дъбове. (Планетата Бърнард беше втората колония на Земята извън Слънчевата система, основана столетия преди антигравитационните полети с разселнически кораби и преди Хеджира: по това време разселническите кораби са били огромни.) Къщите в Крофорд бяха строени в различни стилове — от ранния викториаиски до канадския ренесанс, — но всичките изглеждаха бели и се гушеха далеч в дъното на обширни и добре подкастрени морави.
Сградата на самия колеж беше в стил от епохата на крал Джордж и представляваше група постройки от червени тухли и бели колони, разположени в кръг около яйцевиден вътрешен двор. Кабинетът на Сол се намираше на третия етаж в Плечър Хол, най-старото здание на колежа, и през зимата той можеше да наблюдава от прозореца как оголените вейки разрязват двора на сложни геометрични фигури. Сол обичаше тебеширения прах и мириса на старо дърво — мирис, който не се бе променил от времето, когато беше новодошъл тук — и всеки ден, докато се изкачваше към кабинета си, той разглеждаше с обич дълбоко изтритите стъпала, които го свързваха с двадесет поколения найтънхелзърски ученици.