— Но аз съм виждал документи за нещастията, които са се случили там по време на втората колонизация… — подхвана Сол.
— Аз също, татко. Но тогава хората не са знаели за големите скални змии, които слизат в пустинята да търсят плячка. Вероятно неколцина са станали жертва на змиите, а останалите са изпаднали в паника. Нали знаеш как се създават легендите. Освен това скалните змии са напълно изтребени.
— Но космическите кораби не могат да кацат там — упорстваше Сол. — Ще трябва да отидеш до Гробниците с кораб. Или на екскурзия. Или някаква друга проклета глупост.
Рахил се засмя и каза:
— В стари времена онези, които са летели дотам, не са знаели за въздействието на антиентропните полета и затова са станали няколко злополуки. Сега обаче има летище за дирижабли, а при чупката, от която планините завиват на север, е построен голям хотел, който се казва „Крепостта Хронос“ — там всеки ден отсядат стотици туристи.
— Ти там ли ще отседнеш? — попита Сара.
— За част от времето. Ще бъде вълнуващо, мамо.
— Надявам се да не бъде прекалено вълнуващо — рече Сара.
И тримата се усмихнаха.
През четирите години, докато Рахил пътуваше (за нея това бяха няколко седмици, прекарани в сомния), Сол установи, че тя му липсва много повече, отколкото ако пак не е при него, но е някъде по работа в пределите на Мрежата. Мисълта, че шеметно се отдалечава със скорост, по-голяма от скоростта на светлината, обвита в изкуствен квантов пашкул заради антигравитацията, му изглеждаше противоестествена и злокобна.
Той и жена му бяха вечно заети. Сара се отказа от работата си като музикален критик, за да посвети повече време на местните екологични проблеми; Сол пък преживяваше един от най-трескавите периоди в живота си. Излязоха втората и третата му книга. Втората — „Кризите на нравствеността“ — предизвика такъв жив отзвук, че той нямаше мира от непрекъснати покани за междупланетни конференции и симпозиуми. На няколко от тях отиде сам; на още няколко — заедно със Сара, но макар че и на двамата им харесваше идеята да пътешестват, реалният сблъсък с необходимостта да ядат странни храни, да сменят гравитацията и да гледат светлината на странни слънца "скоро изтика тази идея изцяло на заден план. Сол забеляза, че отново прекарва по-голямата част от времето си у дома в проучване на материала за следващата си книга; когато трябваше да участва в някоя конференция, използваше двустранния холовизорен канал на колежа.
Бяха изминали почти пет години, откакто Рахил замина на експедиция, когато Сол сънува сън, който промени живота му.
В този сън Сол бродеше из някакъв голям архитектурен комплекс с колони колкото малки мамутови дървета и таван, който се губеше от погледа високо над него. От този таван се спускаха гъсти струи червена светлина. От време на време той успяваше да зърне в мрака някакви очертания далече отляво или отдясно; веднъж различи два каменни крака, извисяващи се в тъмнината като две масивни здания; после видя нещо, което приличаше на кристален бръмбар — то се въртеше високо над главата на Сол, а от вътрешността му блестяха студени светлини.
Накрая Сол спря да си почине. Далече зад него се чуваше шум като от огромен пожар, сякаш горяха цели градове и гори. Пред него блестяха светлините, към които се бе запътил — два тъмночервени овала.
Той изтриваше потта от челото си, когато някакъв страховит глас му каза:
— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.
И в съня си Сол спря и рече:
— Вие не говорите сериозно.
И продължи да върви из мрака, а червените кълба заблестяха като кървави луни над равнината, чиито очертания се губеха. И когато той спря да почине, страховитият глас каза:
— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствен дъщеря, която обичаш, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.
И Сол не зачете сериозността на гласа, и ясно изрече в тъмнината:
— Чух ви първия път… отговорът продължава да бъде не.
Сол знаеше, че в този момент сънува, и част от съзнанието му се забавляваше от помпозния декор, но друга част желаеше само едно — да се събуди. Вместо това той се озова на нисък театрален балкон, от който се виждаше някакво помещение, в което Рахил лежеше гола върху голям каменен блок. Тази сцена се осветяваше от блясъка на двете червени кълба. Сол погледна надолу към дясната си ръка и видя, че държи дълъг крив нож. И острието, и дръжката му изглеждаха като изработени от кост.