Гласът, който все повече и повече звучеше за Сол така, както би звучал гласът на Бога според плиткоумния замисъл на някой режисьор на долнопробна холодрама, се чу отново:
— Сол! Слушай добре. Бъдещето на човешкия род зависи от това дали сега ще ме послушаш. Ти трябва да вземеш твоята дъщеря Рахил, която обичаш, и да отидеш на планетата, наречена Хиперион, и там да я принесеш в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.
И Сол, измъчен от целия този сън, а и донякъде уплашен от него, се обърна назад и хвърли ножа в тъмнината. Когато се обърна да види дъщеря си, сцената беше изчезнала. Червените кълба висяха вече съвсем близо и Сол можа да види, че те представляват многофасетни скъпоценни камъни с размерите на малки планети.
Гласът — още по-силен — се чу отново:
— Така ли ме слушаш? Дадох ти шанс. Сол Уайнтрауб. Ако промениш решението си, знаеш къде да ме намериш.
И Сол се събуди — наполовина разсмян, наполовина вледенен от съня. Забавляваше го мисълта, че целият Талмуд и целият Стар Завет могат да се вместят в някакъв плосък космически виц.
По времето, по което Сол сънува този сън, Рахил беше на Хиперион. Наближаваше краят на първата й изследователска година на планетата. Членовете на експедицията — деветима археолози и шестима физици — бяха очаровани от хотел „Крепостта Хронос“, но той бе пренаселен с туристи и мними поклонници на Шрайка така че след първия месец, през който изследователите всяка вечер се връщаха да спят там, те се установиха на постоянен лагер между разрушения град и малкия каньон, от другата страна на който се намираха Гробниците на времето.
Докато половината от екипа продължаваше разкопките в поредния район на града, двама други колеги на Рахил й помагаха да състави каталог на всички особености, свързани с Гробниците на времето. Физиците бяха очаровани от антиентропните полета и прекарваха голяма част от времето си в поставяне на разноцветни флагчета, които отбелязваха границите на т. нар. времеви приливи.
Екипът на Рахил бе съсредоточил усилията си върху артефакта, наречен Сфинкса. Всъщност това каменно изображение не беше нито на човек, нито на лъв; възможно бе то изобщо да не е изображение на живо същество, макар че вълнисто-гладките очертания в горната част на монолита внушаваха идеята за одушевеност, а едни полегати висулки караха всекиго да мисли за криле. За разлика от другите Гробници, които бяха отворени и леснодостъпни, Сфинкса представляваше струпване от тежки каменни блокове, прорязани във всички посоки от тесни коридори; някои от тях се стесняваха дотолкова, че бе невъзможно човек да премине през тях, а други ставаха широки като аудитории, но никой не водеше до друго място освен до нов коридор. Нямаше крипти, съкровищници, ограбени саркофази, стенописи или тайни ходове — това беше просто някаква плетеница от безсмислени каменни коридори, чиито стени се потяха.
Рахил и любовникът й Мелио Арундес се заеха да правят карта на Сфинкса по един метод, използван в практиката поне от седем столетия и приложен за пръв път при проучването на египетските пирамиди някъде през двадесетия век. Те поставяха в най-долната част на Сфинкса чувствителни към радиацията детектори на космически лъчи и фиксираха времето, в което космическите частици преминават през каменната грамада отгоре, както и системните отклонения в траекторията им. Така можеха да се открият скрити зали или тайни ходове, неуловими дори за дълбокорадарните устройства. Понеже туристическият сезон беше в разгара си, Автономният съвет на Хиперион смяташе, че подобен начин на изследване може да повреди Гробниците. Рахил и Мелио редовно пристигаха на обекта в полунощ, изминавайки половинчасовото разстояние до точното място ту с вървене, ту с пълзене из лабиринта от коридори в светлината на синкави лампи, поставени там от самите тях. Те прекарваха времето до сутринта със стотици хиляди тонове камък над главите си, като се взираха в показанията на приборите и се вслушваха в наушниците си, където се разнасяше писъкът на частици, подет в утробата на умиращи звезди.
Приливите на времето не създаваха затруднения при посещенията на Сфинкса. Измежду всички Гробници той изглеждаше най-малко защитен от антиентропните полета, а физиците бяха изчислили грижливо периодите, когато прибоят на времето можеше да представлява заплаха. Приливът настъпваше в 10.00 часа и само елед двадесет минути се оттегляше в посока към Нефритената гробница, разположена на половин километър на юг. Достъпът на туристи до Сфинкса беше забранен до 12.00 часа; пак заради сигурността туристите трябваше да са напуснали местността преди 09.00 часа. Физиците бяха поставили хронотропни сензори на много места по пътеките и туристическите алеи между Гробниците за да задействат мониторите в случай на промяна в режима на времевите приливи и да предупредят посетителите.