Една нощ — само три седмици преди да изтече изследователската й година на Хиперион — Рахил се събуди, остави любовника си да спи в лагера, качи се на един специално пригоден за терена джип и го подкара към Гробниците. Тя и Мелио бяха решили, че е глупаво и двамата едновременно да наблюдават приборите всяка нощ, затова се редуваха, като единият ходеше на обекта, а другият обобщаваше данните и ускоряваше осъществяването на крайния проект — радарна карта на дюните между Нефритената гробница и Обелиска.
Нощта беше студена и прекрасна. По цялото небе блестяха огромен брой звезди, четири или пет пъти повече, отколкото Рахил бе свикнала да гледа по небето на родния Бърнард. Ниските дюни си шушнеха и се полюшваха под силния бриз, който духаше откъм южните планини.
Рахил завари местността все още осветена. Групата физици тъкмо си бе свършила работата за деня и товареше джипа си. Тя си побъбри с тях, а когато те си заминаха, изпи чаша кафе, намести раницата на гърба си и измина двадесет и пет минутното разстояние до търбуха на Сфинкса.
За стотен път Рахил се чудеше кой и с каква цел е построил Гробниците. Датирането по строителните материали се бе оказало неосъществимо поради въздействието на антиентропните полета. Единствено анализът на самите Гробници, отнесен към ерозионните процеси на каньона и някои други геологически данни от околността, бе показал, че Гробниците са най-малко на половин милион години. Предполагаше се, че строителите на Гробниците на времето са били хуманоиди, макар това да не личеше по нищо освен по широкия размах на строежите. Във всеки случай от проходите вътре в Сфинкса не можеше да се разбере много — някой от тях но форма и големина изглеждаха сякаш пригодени за хора, но само няколко метра по-нататък същият коридор можеше да се смали до размерите на средна по големина водопроводна тръба, а след това — да се превърне в нещо по-голямо и по-внушително от естествена пещера. Изходните врати — ако можеха да бъдат наречени така, тъй като не водеха кажи-речи към нищо — бяха ту триъгълни, ту трапецоидни, ту десетоъгълни, но нерядко се случваха и правоъгълни.
Рахил измина пълзешком последните двадесет метра по един стръмен склон, като хлъзгаше раницата пред себе си. Студената светлина на лампите придаваше на скалата синкав и безкръвен вид. „Търбухът“, когато стигна до него, изглеждаше като щастлив оазис на човешки безпорядък и миризми. Няколко сгъваеми стола запълваха.центъра на неголямото пространство, а зад тясната маса до северната стена бяха наредени детектори, осцилоскопи и други прибори. Върху една дъска, поставена на две трупчета до срещуположната стена, имаше чаши за кафе, шах, недоядена поничка, две книги с меки корици и една пластмасова играчка, изобразяваща нещо като куче, облечено в поличка с цвета на зелена трева.
Рахил се разположи, постави термоса с кафе до играчката и провери детекторите на космическите лъчи. Данните изглеждаха същите: нямаше тайни помещения и ходове, а само няколко ниши, които дори дълбочинният радар беше пропуснал. На сутринта Мелио и Стефан щяха да заложат дълбинни сонди, да включат топлинни предаватели и да вземат проби от въздуха в нишите, преди да проникнат в тях с микроманипулатори. За около една дузина такива ниши се бе оказало, че не представляват никакъв интерес. Из лагера се носеше шегата, че следващата кухина, не по-голяма от човешки юмрук, ще разкрие миниатюрни саркофази, урни колкото топлийки и микроскопична мумия — един супермини Тутанкамончо, както бе казал Мелио.
За разлика от друг път Рахил провери радиовръзката по инфотерма. Нищо. Четиридесетте метра каменен масив и друг път бяха нарушавали връзката. Изследователите мислеха да прокарат жичен телефон от повърхността до „търбуха“, но това не беше чак толкова необходимо, а и годината им беше почти изтекла. Рахил настрои инфотерма си за прием, за да контролира данните на детектора, и се приготви да прекара дълга и отегчителна нощ.
На старата Земя се е разказвала чудна история за един фараон. Доколкото си спомняше Рахил, името му е било Хеопс. Той заповядал да му построят огромна пирамида, а самата гробница според обичая трябвало да бъде в дълбоко подземие точно под върха на пирамидата. Години наред фараонът лежал буден по цели нощи, обзет от клаустрофобична паника, и си представял как всички тези тонове камък ще тегнат над него до края на вечността. Накрая фараонът заповядал гробницата да се премести по-близо до върха на пирамидата, на една трета от разстоянието между върха и основите. Във висша степен нетрадиционно. Рахил влизаше в положението на този владетел. Тя се надяваше, че където и да се намира сега фараонът, сънят му е по-лек.