Ренесанс, те вече хиляди пъти си бяха помислили най-лошото. Не бяха виждали Рахил от осем години.
Медицинският център в Да Винчи представляваше свободно рееща се кула, която се захранваше непосредствено от енергията на радиовълните. Гледката от кулата към езерото Комо беше зашеметяваща, но нито Сол, нито Сара имаха време за нея, докато търсеха дъщеря си от етаж на етаж. Д-р Сингх и Мелио Арундес ги посрещнаха в интензивното отделение. Разговорът започна без формалности:
— Рахил? — попита Сара.
— Спи — отговори д-р Сингх. Тя беше висока жена с аристократична осанка, но очите й излъчваха доброта. — Доколкото сме в състояние да преценим, Рахил не е получила никакво… хм… физическо увреждане. Прекарала е в безсъзнание около седемнадесет стандартни седмици нейно време. Едва преди десетина дни от мозъчните й импулси разбрахме, че вече не е в кома, а спи дълбок сън.
— Не разбирам — рече Сол. — Станала ли е злополука на онова място? Има ли травма?
— Нещо се е случило — обади се Мелио Арундес, — но не може да се разбере какво. Рахил беше във вътрешността на един от артефактите… сама… нейният инфотерм и останалите прибори не бяха зарегистрирали нищо извън обичайното. Обаче там има едно явление, което се нарича „антиентропни полета“… и е настъпило завихряне…
— Времевите приливи — каза Сол. — Знаем за тях. Продължавайте.
Арундес кимна и разтвори ръце, сякаш искаше да хване нещо от въздуха.
— Имало е… завихряне на полето… повече прилича на цунами, отколкото на прилив… Сфинксът… артефактът, в който е била Рахил… е бил изцяло обхванат от завихрянето. Искам да кажа, че тя не е пострадала физически, но когато я намерихме, беше в безсъзнание… — той погледна към д-р Сингх, търсейки помощта й.
— Дъщеря ви беше в кома — поясни лекарката. — В това състояние за нея беше невъзможно да понесе криогенната сомния…
— Следователно, тя е била подложена на квантов шок без сомния? — попита Сол. Той беше чел за психическите поражения, които причинява директната антигравитация.
— Не, не — успокои го д-р Сингх. — Самото състояние на безсъзнание я е защитило не по-зле, отколкото ако е била в сомния.
— Осакатена ли е? — попита Сара.
— Не знаем — отвърна д-р Сингх. — Всички жизнени функции при нея са възстановени и са почти в рамите на нормалното. Мозъчните й импулси показват, че скоро ще дойде в съзнание. Лошото е, че тялото й, изглежда, е абсорбирало… по-точно като че ли е била облъчена от антиентропното поле.
Сол потърка челото си.
— Нещо като лъчевата болест ли? Д-р Сингх се поколеба.
— Не, не точно така… О, това е абсолютно безпрецедентен случай. Днес следобед очакваме да пристигнат специалисти но възрастови аномалии от Тау Сети Сентър, Лусус и Метаксас.
Сол улови погледа на жената срещу него.
— Значи според вас на Хиперион Рахил е получила аномалия във възрастовото си развитие? — той млъкна за миг, за да порови из паметта си. — Докторе, да не е нещо като синдрома на Метусалем или болестта Алцхаймер от ранната епоха?
— Не — рече д-р Сингх. — Всъщност заболяването на дъщеря ви няма име. Лекарите тук го наричат болестта на Мерлин. Разбирате ли… при дъщеря ви възрастовите изменения протичат нормално… но… доколкото ние можем да кажем, вървят в обратна посока.
Сара пристъпи напред и се взря в д-р Сингх така, сякаш я смяташе за ненормална.
— Искам да видя дъщеря си — каза тя спокойно, но много твърдо. — Искам да видя Рахил сега.
Рахил се събуди, преди да бяха изминали и четиридесет часа от пристигането на Сол и Сара. Минути след това тя седеше в леглото и бърбореше, докато лекари и лаборанти се суетяха около нея.
— Мамо! Татко! Какво правите тук? Преди някой от тях да отговори, Рахил се огледа и примигна:
— Чакайте, чакайте! Къде е това тук? В Кийтс ли сме?
Майка й я хвана за ръката:
— Ние сме в една болница в Да Винчи, скъпа. На Ренесанс Вектор.
Очите на Рахил се разшириха почти комично:
— Ренесанс ли? Значи сме в Мрежата? Тя се огледа в пълно недоумение.
— Рахил, кое е последното нещо, което си спомняш? — попита д-р Сингх. Младата жена погледна лекарката, без да разбира.